Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Изчака пет минути, преди да се приближи до вратата. Въведе числото и ключалката щракна. Тя отвори и се огледа. Малко по-навътре имаше камера за наблюдение, Саландер й хвърли бърз поглед и я игнорира. Камерата беше един от предлаганите от „Милтън Секюрити“ модели, които започваха да записват едва когато се включеше сигналната система срещу крадци в сградата. Малко по-навътре, отляво на стария асансьор, имаше втора врата, също с код; Лисбет отново въведе комбинацията 1260 и установи, че тя отключваше не само външната врата, но и тази към мазето и кофите за смет. Доста нехайно. Отне й точно три минути да огледа приземния етаж, където откри незаключено перално помещение и стая с кофите за смет. След това използва комплект шперцове, които бе взела назаем от експерта по ключалки на „Милтън“, за да отвори една врата, която явно водеше към залата за срещи на жилищното сдружение. В дъното на мазето имаше стая за отдих и развлечения. Най-накрая намери това, което търсеше — малко помещение, в което се намираше централното командно табло за електрозахранване. Тя разгледа внимателно електромерите, бушоните и муфите. След това извади дигитален фотоапарат „Канон“, не по-голям от пакет цигари. Направи три снимки на това, което я интересуваше.

На излизане хвърли бърз поглед на таблото до асансьора и прочете името на живеещия на последния етаж. Венерстрьом.

После излезе от сградата и се запъти с бързи стъпки към Националния музей. Влезе в кафенето му, за да се стопли и изпие чаша кафе. След около половин час се върна на улица „Сьодер“ и се качи до апартамента си.

Бе получила отговор от Plague_xyz_666@hotmail.com . Когато го разкодира с помощта на криптиращата програма PGP , установи, че той съдържаше единствено числото 20.

Определеният от Микаел Блумквист срок от трийсет минути вече отдавна бе изтекъл. Часът бе четири и половина и бе немислимо да успее да се качи на следобедния влак. Но все още имаше надежда да хване вечерния в девет и половина. Той стоеше до прозореца, масажираше врата си и гледаше осветената сграда на църквата в другия край на моста.

Хенрик Вангер му бе показал албум със статии за случилото се, публикувани в местния вестник и в националните ежедневници. Явно случаят бе предизвикал доста голям интерес в медиите по онова време — все пак ставаше дума за безследно изчезнало момиче от известно семейство индустриалци. Но интересът спадаше, тъй като не бяха намерили тялото, и разследването стигаше до задънена улица. Въпреки че бе засегната една от водещите фамилии в сферата на промишлеността, случаят Хариет Вангер бе потънал в забрава от малко повече от трийсет и шест години. Преобладаващата версия в статиите от края на шейсетте беше, че момичето се е удавило, а тялото му е било отнесено в открито море — трагедия, която можеше да сполети всяко семейство.

Микаел обаче бе запленен от разказа на стареца въпреки здравия си разум. Но през кратката пауза, която Хенрик Вангер го бе помолил да направят, за да отиде до тоалетната, Микаел отново бе обзет от съмнения. Старецът обаче все още не беше приключил, а Микаел му бе обещал да го изслуша докрай.

— Какво й се е случило според вас? — попита Микаел, когато Хенрик Вангер се върна в стаята.

— Обикновено тук живеят двайсет и пет души, но заради фамилната среща на остров Хедебю през този ден имаше около шейсет. От тях могат да се изключат около двайсет, двайсет и пет. Мисля, че някой от останалите, най-вероятно член на семейството, е убил Хариет и е скрил тялото й.

— Имам дузина възражения.

— Нека ги чуем.

— Например, ако някой бе скрил тялото й, то все пак би трябвало да го намерите, ако издирването наистина е било толкова педантично, колкото твърдите.

— В интерес на истината то бе още по-обстойно, отколкото ти го представих. Едва когато започнах да мисля, че Хариет е станала жертва на убийство, ми хрумнаха различни варианти как тялото й би могло да изчезне. Не мога да докажа предположенията си, но поне звучат разумно.

— Добре, разказвайте.

— Хариет е изчезнала някъде към три часа. Свещеникът Ото Фалк я е видял в три без пет, докато е бързал към мястото на катастрофата. Горе-долу по същото време там пристигна и фотограф от местния вестник, който през следващия час направи голям брой снимки на драматичния инцидент. Ние, тоест полицията, разгледахме внимателно лентите и установихме, че Хариет не присъства на нито един от негативите; за сметка на това обаче всички останали лица, които се намираха в селцето, с изключение на съвсем малките деца, бяха заснети на поне една фотография.