Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Но не би ли могло да й се е случило нещо някъде другаде? Да, мостът е бил затворен, но отсрещният бряг не е далеч. Би могла да доплува дотам или да се качи на някоя лодка с гребла.

— Бе краят на септември и водата беше толкова студена, че на Хариет едва ли би й хрумнало да се къпе насред цялата суетня. Но ако все пак бе решила да стигне с плуване до другия бряг, задължително щеше да бъде забелязана и да предизвика голяма олелия. На моста имаше около дванайсет души, а край водата стояха още двеста-триста зяпачи, които наблюдаваха случващото се.

— Ами вторият вариант, с лодката?

— Не. Този ден на остров Хедебю имаше точно тринайсет лодки. Повечето лодки за разходка вече бяха издърпани на сушата. По-долу във водата, край стария пристан, имаше две лодки „Петерсон“. От седемте плоскодънни лодки пет бяха изтеглени на сушата. Последните две се намираха до дома на свещеника: едната бе на брега, а другата — в морето. От другата страна на острова, край чифлика „Йостергорд“, имаше една моторница и още една плоскодънна лодка. Обходихме ги до една, всичките бяха на местата си. Ако тя все пак се бе качила на някоя, за да стигне до другия бряг, то щеше да бъде принудена да я остави там.

Хенрик Вангер вдигна четвърти пръст.

— Следователно остава само една разумна възможност и тя е, че Хариет не е изчезнала по своя воля. Някой й е сторил зло и се е отървал от тялото.

Лисбет Саландер прекара втория ден на Коледа със спорната книга на Микаел Блумквист, посветена на икономиката. Тя бе дебела двеста и десет страници. Заглавието й бе „Кръстоносците“. Имаше и подзаглавие — „Порицаване на икономическите репортери“. Модерният дизайн на корицата бе дело на Кристер Малм. Тя изобразяваше Стокхолмската борса. Кристер Малм бе обработил снимката в програмата „Фотошоп“ и на читателя му трябваше малко време да разбере, че сградата всъщност се носеше във въздуха. Липсваше основа. Едва ли би могло да има друга обложка, която по-ясно да загатва посланието на книгата.

Саландер констатира, че Блумквист имаше невероятен стил на писане. Книгата бе откровена и интригуваща и дори читател, незапознат с тънкостите на икономическата журналистика, можеше да открие в нея нещо за себе си. Тонът бе хаплив и саркастичен, но най-вече — убедителен.

Първата глава бе своеобразно хвърляне на ръкавицата, а Блумквист изобщо не си поплюваше. През последните двайсет години шведските икономически журналисти се бяха превърнали в група некомпетентни марионетки, които имаха твърде високо мнение за себе си и бяха неспособни да мислят критично. Той си бе извадил това заключение заради многото случаи, в които икономическите журналисти се задоволяваха да предават буквално, без ни най-малко възражение, изказванията на изпълнителните директори на различни предприятия и на борсовите спекуланти, дори когато бе очевидно, че думите им бяха лъжливи и подвеждащи. Следователно подобни журналисти или бяха наивни и лековерни до такава степен, че бяха неспособни на обективност в работата си, или пък, което бе по-лошото, преднамерено изменяха на професионалния си дълг да подлагат публикуваната информация на критически анализ и да предоставят на обществеността достоверни данни. Блумквист твърдеше, че често изпитвал срам, като го наричали икономически журналист, защото така рискувал да бъде причислен към личности, които той изобщо не смятал за репортери.

Блумквист сравняваше работата на икономическия журналист с тази на криминалните репортери и международните кореспонденти. Описваше каква врява би се вдигнала, ако някой съдебен репортер от голям ежедневник представеше твърденията на прокурора в дело за убийство като достоверни, без да ги подложи на критически анализ и без да се осведоми за позицията на защитата или да интервюира семейството на жертвата, което би му помогнало да си изгради ясна представа за това кое е основателно и кое не. Той имаше предвид, че за икономическата журналистика трябваше да важат същите правила.

Останалата част от книгата предоставяше редица доказателства в подкрепа на изчерпателния увод. Една дълга глава представляваше анализ на статиите за известна интернет компания, публикувани в шест водещи ежедневника, сред които „Финанситиднинген“ и „Дагенс Индустри“, и един репортаж, излъчен в телевизионното предаване „А-економин“. Той цитираше и обобщаваше казаното и написаното от журналистите, след което го съпоставяше с действителната ситуация. Блумквист проследяваше развитието на компанията, като непрекъснато посочваше като пример прости въпроси, които всеки „сериозен журналист“ би трябвало да зададе. Цялата орда икономически репортери обаче бе пропуснала да го направи. Това бе хубав подход.