Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Микаел кимна.

— Предполагам, че се е случило нещо с Хариет на острова, и списъкът на заподозрените се свежда до ограничения брой хора, които са се намирали тук по това време. Един вид „мистерия в заключената стая“, само че вместо стая тук имаме остров.

Хенрик Вангер се усмихна иронично.

— Микаел, не можеш да си представиш колко си прав. Дори и аз съм чел Дороти Сеърс 40 40 Дороти Сеърс (1893–1957) — известна авторка на криминални романи. — Б.пр. . Ето и фактите: Хариет пристигна на острова около два и десет. Ако броим децата и половинките на семейните ми роднини, гостите в дома ми стават около четирийсет. Като включим персонала и обитателите на имението, получаваме шейсет и четири души. Част от тях — тези, които възнамеряваха да останат за през нощта — бяха заети да се настаняват в околните имения или в стаите за гости. По-рано Хариет живееше в една къща от другата страна на пътя, но както вече ти казах, нито баща й Готфрид, нито майка й Изабела бяха стабилни родители и аз не можех да я гледам как страда. Не успяваше да се концентрира върху ученето и през 1964 година, когато бе на четиринайсет, я прибрах в дома си. Изабела бе доволна, че вече нямаше да носи отговорност за нея. Хариет получи стая на този етаж и живя тук две години. Та тя се прибра именно тук през онзи ден. Знаем, че се е спряла на двора да размени няколко думи с Харалд Вангер, това е един от по-големите ми братя. След това се качи в тази стая при мен. Каза ми, че иска да говорим за нещо. Точно в този момент при мен бяха няколко други членове на семейството и нямах възможност да й обърна внимание. Но тя бе много настоятелна и аз й обещах, че ще отида в стаята й веднага щом се освободя. Тя кимна и излезе ето през тази врата. Тогава я видях за последен път. След няколко минути стана катастрофата на моста и настъпилият хаос провали всички планове за деня.

— Как умря тя?

— Почакай. Нещата не са толкова прости, така че трябва да ти разкажа историята в хронологична последователност. След катастрофата хората зарязаха всичко и се втурнаха да помагат. Аз бях… поех ръководството на спасителните действия и бях страшно зает през следващите няколко часа. Знаем, че Хариет също слезе при моста веднага след инцидента, няколко души я бяха видели, но аз наредих всички, които не участваха в спасяването на Аронсон, да се разотидат заради опасността от експлозия. На мястото на катастрофата останахме пет души. Аз и брат ми Харалд. Мъж на име Магнус Нилсон, който се грижеше за имението ми. Сикстен Нурдландер, дървосекач, който притежаваше къща при рибарското пристанище, и Йеркер Аронсон. Той бе само шестнайсетгодишен и всъщност трябваше да го пратя да си върви, но Аронсон в колата беше чичо му. Младежът бе тръгнал с колелото си към града и бе стигнал до моста само няколко минути след злополуката. Към три без двайсет Хариет е била долу, в кухнята. Изпила е чаша мляко и е разменила няколко думи с готвачката Астрид. Наблюдавали са суматохата при моста през прозореца. В три без пет Хариет минава през двора. Тогава я вижда майка й, Изабела, но не разговарят. Няколко минути по-късно среща Ото Фалк, пастора на църквата в Хедебю. По онова време домът му се намираше на мястото на къщата на Мартин Вангер, което ще рече, че свещеникът живееше от тази страна на моста. Той бе настинал и по време на катастрофата си почивал в леглото; беше проспал цялата драма. Бяха му се обадили току-що и той веднага се бе отправил към мястото на инцидента. Хариет се опитала да го спре и да му каже нещо, но той махнал с ръка и я подминал. Ото Фалк е последният човек, който я е видял жива.

— Как умря тя? — повтори въпроса си Микаел.

— Не знам — отвърна Хенрик Вангер с измъчен поглед. — Успяхме да измъкнем Аронсон от колата едва в пет часа следобед. Между другото, той оцеля, въпреки тежките си наранявания, а малко след шест опасността от пожар вече бе отминала. Островът все още бе изолиран, но нещата бяха започнали да се успокояват. Открихме, че Хариет я няма, едва в осем, когато седнахме на масата, за да изядем позакъснялата вечеря. Изпратих една нейна братовчедка да я доведе от стаята й, но тя се върна и каза, че не е могла да я намери. Тогава не отдадох значение на думите й; реших, че сигурно е излязла на разходка или пък не е разбрала, че вечерята е сервирана. Цялата вечер мина в различни спорове със семейството. Едва на следващата сутрин, когато Изабела се опита да се свърже с мен, осъзнахме, че не знаехме къде е Хариет и че никой не я бе виждал от предния ден.