Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Той разтвори ръце.

— От този ден нататък Хариет Вангер се смята за безследно изчезнала.

— Изчезнала? — повтори като ехо Микаел.

— През всичките тези години не можахме да открием дори и най-малка следа от нея.

— Но ако е изчезнала, как така си сигурен, че някой я е убил?

— Разбирам възражението ти. Мислил съм по този въпрос. Когато даден човек изчезне безследно, има четири възможности. Може да се е скрил някъде по собствено желание. Може да е загинал при злополука. Може да е извършил самоубийство или да е станал жертва на престъпление. Обмислил съм всички възможности до една.

— Значи мислиш, че някой е отнел живота й. Но защо?

— Защото това е единственият разумен извод.

Хенрик Вангер вдигна пръст.

— В началото се надявах, че е избягала. Но дните минаваха и аз осъзнах, че нещата стоят по друг начин. Какво имам предвид. Как едно шестнайсетгодишно момиче, израснало в сравнително затворена среда, макар и да се отличава с безспорна находчивост, би могло да се справи съвсем само в големия свят, да се скрие някъде и така да прикрие следите си, че никой да не го открие? Откъде би могло да се сдобие със средства? А дори и да си намери работа, би трябвало да посочи адрес, където да получава известия за дължимите данъци.

Той вдигна още един пръст.

— После естествено реших, че й се е случило някакво нещастие. Би ли ми направил една услуга — отиди до бюрото и отвори най-горното чекмедже. Там ще намериш карта.

Микаел изпълни молбата на стареца и разгърна картата върху масата за сервиране. Остров Хедебю бе къс земя с неправилна форма, дълъг около три километра и широк около километър, километър и половина. Голяма част от острова бе покрита с гори. Жилищните постройки бяха разположени предимно около моста и къщите край пристана. На отвъдната страна на острова се намираше чифликът „Йостергорд“, откъдето Аронсон бе започнал злощастното си пътуване.

— Не забравяй, че няма как да е напуснала острова — подчерта Хенрик Вангер. — Тук, на остров Хедебю, човек може да стане жертва на същите злополуки, както навсякъде другаде. Може да те удари гръм, но този ден нямаше буря. Може да те стъпче кон, да паднеш в кладенец или в някоя скална пропаст. Има стотици начини да загинеш в резултат на нещастен случай. Мислил съм върху повечето.

Той вдигна трети пръст.

— Има едно „но“, което се отнася до третата възможност — че момичето се е самоубило, напук на всички очаквания. Тогава тялото й би трябвало да се намира някъде на този ограничен къс земя.

Хенрик Вангер удари с ръка по масата, точно в центъра на картата.

— В дните след изчезването й претърсихме целия остров надлъж и нашир — всяка канавка, поле, пропаст и паднало дърво.

Старецът отмести поглед от Микаел и се загледа през прозореца в мрака навън. Гласът му се сниши и стана по-искрен.

— Аз продължих да я търся и през есента, след като издирването бе приключило и хората се бяха отказали. През свободното от работа време се отправях на дълги разходки по целия остров. Зимата дойде, а още не бяхме открили и следа от нея. Продължих отново напролет, докато не осъзнах, че е безсмислено. През лятото назначих трима мъже, които познаваха добре гората. Те отново претърсиха острова с кучета, обучени да откриват трупове. Провериха старателно всеки квадратен метър. Към този момент вече бях започнал да мисля, че не е изключено някой да й е сторил зло. Това, което мъжете всъщност търсеха, бе евентуален гроб, където може би бяха скрили тялото й. Издирването продължи три месеца. Не открихме и следа от Хариет. Сякаш бе потънала вдън земя.

— Идват ми наум няколко възможности — възрази Микаел.

— Нека да ги чуем.

— Би могла да се е удавила или да се е хвърлила в морето. Това все пак е остров, а водата може да заличи почти всички следи.

— Така е. Но вероятността не е голяма. Помисли върху следното: Ако Хариет бе станала жертва на злополука и се бе удавила, то, логично погледнато, това би трябвало да е станало някъде в района на селцето. Не забравяй, че през последните няколко десетилетия на Хедебю не се бе случвало нищо по-драматично от инцидента на моста и последвалата го олелия, така че не ми се вярва едно шестнайсетгодишно момиче да избере да се разхожда до другия края на острова в такъв момент. Има един още по-важен детайл — продължи той. — Водите тук са относително спокойни, без много течения, а вятърът по това време на годината духа от север или североизток. Ако нещо попадне във водата, то ще бъде изхвърлено някъде на отсрещния бряг, а почти по цялата му дължина има селища. Не си мисли, че не допуснахме и този вариант; претърсихме с драга всички места, където би могла да падне. Освен това наех няколко младежи от клуба за гмуркачи в Хедестад. Те цяло лято внимателно претърсваха дъното на пролива и край бреговете… Никаква следа. Убеден съм, че тялото й не е било във водата. В противен случай щяхме да го открием.