Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Лисбет Саландер извади маншета, който бе получила от Plague . Тя постави предмета на бюрото пред себе си, загледа се замислено в него, прехапа долната си устна и се вглъби.

Минаваше единайсет и половина и тя бе сама на етажа. Изведнъж й стана скучно.

Изправи се след миг, отиде до другия край на коридора и натисна вратата на кабинета на Армански. Бе заключена. Тя се огледа. Вероятността някой да се появи в коридора в дванайсет часа на 26 декември бе съвсем минимална. Тя отвори вратата с копие на главния ключ на компанията, което бе извадила незаконно няколко години по-рано.

Кабинетът на Армански бе обширен — с бюро, фотьойли за посетителите и малка конферентна маса за осем души в единия ъгъл. Блестеше от чистота. Тя отдавна не бе тършувала в стаята на шефа си, а сега така или иначе беше в офиса… Прекара един час на бюрото му и се осведоми как се развива разследването на един евентуален корпоративен шпионин, кои служители бяха назначени „под прикритие“ в една компания, където вилнееше организирана банда крадци, както и какви свръхсекретни мерки бяха предприети в защита на една клиентка, която се страхуваше, че бащата на децата й би могъл да ги отвлече.

Накрая върна всички документи по местата им, заключи вратата на кабинета на Армански и се прибра пеша в апартамента си на улица „Лундгатан“. Бе доволна от деня.

Микаел Блумквист отново поклати глава. Хенрик Вангер бе седнал зад бюрото си и го наблюдаваше спокойно, сякаш вече бе подготвен за всички евентуални възражения.

— Не съм сигурен дали някога ще узнаем истината, но не искам да си отида от този свят, без да направя един последен опит — рече старецът.

— Това е лудост — констатира Микаел.

— Защо?

— Чух достатъчно. Хенрик, разбирам мъката ви, но ще съм честен с вас. Това, което ме молите да направя, е пълна загуба на време и пари. Искате от мен да разреша като с магия една мистерия, оказала се непосилна за криминалисти и професионални следователи, които разполагат с далеч по-големи ресурси. Молите ме да разреша престъпление почти четирийсет години след извършването му. Как бих могъл да се справя?

— Все още не сме обсъдили хонорара ти — възрази Хенрик Вангер.

— Няма нужда.

— Не мога да те принудя да приемеш, ако не искаш. Но чуй какво мога да ти предложа. Дирх Фроде вече е оформил един договор. Детайлите подлежат на обсъждане, но договорът е много прост и единственото, което му липсва, е подписът ти.

— Хенрик, няма смисъл. Не мога да разреша загадката около изчезването на Хариет.

— Договорът не те и задължава да го правиш. Единственото, което искам от теб, е да дадеш най-доброто от себе си. Ако не успееш, ще приема, че такава е волята на Господа или на съдбата — в случай, че не вярваш в Бог.

Микаел въздъхна. Чувстваше се все по-неудобно и му се искаше да приключи посещението си в Хедебю, но въпреки това отстъпи.

— Слушам ви.

— Искам в продължение на една година да живееш и работиш тук, в Хедебю. Искам да прегледаш цялата информация от разследването на изчезването на Хариет, лист по лист. Искам да погледнеш на фактите от друг ъгъл. Искам да поставиш под съмнение всички направени заключения, както би постъпил един разследващ журналист. Искам да следиш за това, което аз, полицията и другите следователи сме пропуснали.

— Молите ме да изоставя целия си живот и кариерата си за една година и да се отдам на нещо, което е пълна загуба на време.

Хенрик Вангер внезапно се усмихна.

— Що се отнася до кариерата ти, и двамата знаем, че тя в момента е в застой.

Микаел нямаше как да възрази на тази реплика.

— Искам да купя година от живота ти. Предлагам ти работа. Заплата, която едва ли можеш да получиш другаде. Ще ти плащам двеста хиляди крони месечно, тоест 2,4 милиона общо, ако се съгласиш да останеш цялата година.

Микаел бе като онемял.

— Не храня илюзии. Знам, че шансът да успееш е минимален, но ако ти въпреки всичко разрешиш загадката, ще получиш бонус — ще удвоя възнаграждението ти от 2,4 на 4,8 милиона крони. Но нека проявим щедрост и да закръглим на пет милиона.

Хенрик Вангер се облегна назад и наклони глава.

— Мога да преведа парите в която сметка ми кажеш, навсякъде по света. Можеш да ги получиш и в брой в куфар — от теб зависи дали искаш да ги декларираш като доход.

— Това е… лудост — запелтечи Микаел.

— Защо? — попита Хенрик Вангер спокойно. — Аз съм прехвърлил осемдесетте и все още съм с всичкия си. Притежавам огромно състояние, с което мога да разполагам както намеря за добре. Бездетен съм, а и нямам ни най-малкото желание да подаря парите на някой роднина, когото ненавиждам. Направил съм завещание, съгласно което по-голямата част от парите ми ще бъде дарена на Световната фондация за защита на природата. Няколко души, които са ми близки, също ще получат значителни суми — сред тях е и Ана.