Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Микаел вдигна рамене.

— Освен това нямаше да имам сили да напиша историята — рече той. — До гуша ми дойде от семейство Вангер.

Те поразсъждаваха малко върху това, след което Микаел смени темата.

— Какво е усещането отново да си генерален директор след двайсет и пет години?

— Това е съвсем за кратко, но… Иска ми се да бях по-млад. Сега работя само три часа на ден. Всички срещи се провеждат в тази стая, а Дирх Фроде отново се включи в играта, за да уреди нещата, ако някой се опъва.

— Горките младежи. Много бързо проумях, че Фроде не е просто смирен икономически съветник, а човекът, който разрешава проблемите ти.

— Точно така. Но Хариет участва във вземането на всички решения и именно тя върши черната работа в офиса.

— Как е тя? — попита Микаел.

— Наследи дяловете и на майка си, и на брат си. Заедно контролираме около трийсет и три процента от концерна.

— Достатъчни ли са?

— Не знам. Биргер се опъва и се опитва да й подлага крак. Александър изведнъж осъзна, че му се предоставя възможност да започне да играе по-значима роля, и се сдуши с Биргер. Брат ми Харалд страда от рак и не му остава още много. Той притежава последния голям пакет акции, възлизащ на седем процента, който може да бъде наследен единствено по пряка линия. Сесилия и Анита са на страната на Хариет.

— Тогава ще контролирате над четирийсет процента.

— В семейството не е имало подобен картел преди, що се отнася до гласуването. Достатъчно голяма част от притежателите на по един-два процента акции също ще застанат на наша страна. Хариет ще заеме поста ми през февруари.

— Тя няма да е особено щастлива.

— Не, но се налага. Трябват ни нови партньори и свежа кръв. Освен това ни се предоставя възможност да си сътрудничим с нейния собствен концерн в Австралия. Това отваря доста врати.

— Къде е Хариет днес?

— Нямаш късмет. Тя е в Лондон. Но с удоволствие би се срещнала с теб.

— Ще се видим на срещата на Управителния съвет през януари, ако тя заеме мястото ти във вестника.

— Знам.

— Предай й, че не възнамерявам да обсъждам случилото се през шейсетте години с никой друг освен с Ерика Бергер.

— Знам. И Хариет го знае. Ти си морален човек.

— Предай й още, че всичко, което прави отсега нататък, ще попадне във вестника, ако не внимава. Концернът „Вангер“ няма да се отърве от зоркото ни око.

— Ще я предупредя.

Микаел напусна дома на Хенрик Вангер, когато старецът неусетно задряма. Той събра багажа си в две чанти. Заключи вратата на къщата за гости за последен път, след което се поколеба за миг, но накрая се отби до Сесилия Вангер и почука. Нямаше я вкъщи. Микаел извади бележника си, откъсна една страница и драсна няколко реда. „Прости ми. Желая ти всичко най-хубаво.“ Пусна бележката заедно с една визитка в пощенската й кутия. Къщата на Мартин Вангер бе пуста. На кухненския прозорец светеше коледен свещник с електрически лампички.

Той се качи на вечерния влак за Стокхолм.

Лисбет Саландер се изолира от света през дните между Коледа и Нова година. Не вдигаше телефона и не сядаше пред компютъра. Отдели два дни, за да изпере дрехите си и да изчисти и подреди апартамента си. Събра на купчини трупаните в продължение на година картонени кутии от пица и ги изхвърли. Изнесе общо шест черни торби за смет и около двайсетина хартиени торбички, пълни с вестници. Изглежда бе решила да сложи ново начало. Възнамеряваше да си купи нов апартамент, когато открие нещо подходящо, но дотогава старият й дом щеше да блести от чистота както никога досега.

След това се строполи върху дивана като парализирана и се замисли. Никога през живота си не бе изпитвала подобна жажда. Искаше й се Микаел Блумквист да позвъни на вратата й… И какво? Да я прегърне и да я вдигне на ръце? Да я завлече в спалнята, изпълнен със страст, и да смъкне дрехите й? Не, всъщност искаше единствено да е до нея. Искаше да го чуе да казва, че я обича заради самата нея. Че в целия свят и в живота му няма по-специална жена от нея. Искаше да получи от него обич, а не само приятелство… „На път съм да си загубя ума“, помисли си тя.

Не й достигаше вяра в себе си. Светът на Микаел Блумквист бе населен от хора с уважавани професии и подреден живот, истински възрастни. Познатите му извършваха определени дейности, имаха телевизионни изяви и влизаха в заглавията. „За какво съм ти аз?“ Най-огромният страх на Лисбет Саландер, толкова силен и мрачен, че напомняше фобия, бе, че хората щяха да се присмиват на чувствата й. Изведнъж й се стори, че цялото й самочувствие, изградено с толкова усилия, се срина.