Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Извинявам се за безпокойството, предизвикано от неочакваното ми посещение, но така и така бях в Лондон. Опитах се да ви се обадя през деня.

— Разбирам. За какво става въпрос? — интонацията й бе отбранителна.

— Смятате ли да дойдете на погребението?

— Не. С Мартин не бяхме близки, а и няма как да взема отпуск.

Микаел кимна. В продължение на трийсет години Анита Вангер се бе опитвала да стои настрана от Хедебю, доколкото бе възможно. Тя почти не беше стъпвала там, след като баща й се бе заселил отново на острова.

— Искам да знам какво се е случило с Хариет Вангер. Време е истината да излезе наяве.

— Хариет? Не разбирам за какво говорите.

Престореното й учудване предизвика усмивка у Микаел.

— Вие сте били най-близката й приятелка в семейството. С вас е споделила ужасната си история.

— Вие сте луд — рече Анита Вангер.

— Може би сте права — отвърна й Микаел спокойно. — Анита, вие сте били в стаята на Хариет през въпросния ден. Мога да го докажа със снимка. След няколко дни ще докладвам на Хенрик, след което всичко ще бъде в негови ръце. Защо не ми разкажете какво се е случило?

Анита Вангер се изправи.

— Напуснете дома ми веднага.

Микаел се изправи.

— Добре, но рано или късно ще ви се наложи да говорите с мен.

— Нямам какво да ви кажа.

— Мартин е мъртъв — натърти Микаел. — Вие никога не сте го харесвали. Мисля, че сте се преместили в Лондон, за да не ви се налага да виждате не само баща си, но и Мартин. Това означава, че вие сте знаели, а единственият човек, който би могъл да ви разкаже, е Хариет. Въпросът е как сте се възползвали от това знание.

Анита Вангер затръшна вратата под носа на Микаел.

Лисбет Саландер се усмихна доволно на Микаел, докато сваляше микрофона, който носеше под ризата си.

— Тя вдигна телефонната слушалка трийсет секунди, след като ти затвори вратата — рече Лисбет.

— Кодът е на Австралия — докладва Trinity и остави слушалките на малката работна маса в буса. — Трябва да проверя area code 131 131 Код на града (англ.). — Б.пр. .

Той затрака на компютъра си.

— Окей. Тя е позвънила на този номер. Той е на абонат от Тенат Крийк, северно от Алис Спрингс в Нордърн Територи 132 132 Район в Австралия, обхващащ по-голямата част от централните територии на континента. — Б.пр. . Искаш ли да чуеш разговора?

Микаел кимна.

— Колко е часът в Австралия сега?

— Около пет сутринта.

Trinity пусна дигиталното аудио устройство и го включи към една тонколона. Микаел чу осем сигнала свободно, след което някой вдигна слушалката. Разговорът бе проведен на английски.

— Здравей. Аз съм.

— Хммм, вярно, че съм ранна птица, ама…

— Мислех да се обадя вчера… Мартин е мъртъв. Загина вчера при катастрофа.

Мълчание. След това се чу нещо като покашляне, което вероятно трябваше да се тълкува като „Добре“.

— Но имаме проблем. Един ужасен журналист, нает от Хенрик, се отби току-що у нас. Задаваше въпроси какво се е случило през 1966 година. Знае нещо.

Отново мълчание. След това в слушалката прозвуча заповеден тон.

— Анита, затвори. Известно време няма да поддържаме контакт.

— Но…

— Напиши ми писмо. Кажи ми какво се е случило.

След това разговорът приключи.

— Твърдо момиче — рече Лисбет Саландер. В гласа й прозвуча възхищение.

Върнаха се в хотела малко преди единайсет вечерта. От рецепцията им помогнаха да резервират места за първия възможен полет до Австралия. След няколко минути разполагаха с билети за самолета, който щеше да излети за Канбера, Ню Саф Уейлс, в 19,05 на следващата вечер.

След като уточниха всички детайли, те се съблякоха и се строполиха в леглото.

Това бе първото посещение на Лисбет Саландер в Лондон и те прекараха сутринта в разходка по Тотнъм Корт Роуд и в Сохо. Пиха кафе лате на „Олд Кемптън Стрийт“. Докато Микаел плащаше сметката, Лисбет включи мобилния си телефон и откри, че бе получила есемес.

— Драган Армански иска да му се обадя.

Тя позвъни на шефа си от рецепцията. Микаел чакаше настрана и изведнъж видя как Лисбет се обърна към него със застинало лице. Той веднага отиде при нея.

— Какво има?

— Мама е мъртва. Трябва да се прибера.

Лисбет изглеждаше толкова отчаяна, че Микаел я прегърна. Тя го отблъсна.

Пиха кафе в бара на хотела. Когато Микаел й каза, че ще отмени резервациите за Австралия и ще се прибере с нея в Стокхолм, тя поклати глава.

— Не — отсече Лисбет. — Не можем да зарежем работата сега. Ще трябва обаче да заминеш сам за Австралия.