Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Как ме откри?

— Подслушвахме телефона на Анита.

Микаел също не смяташе, че има смисъл да лъже.

— Бях с брат ти няколко минути преди смъртта му.

Хариет Вангер сбърчи чело. Той я погледна в очите. След това свали смешния шал, който използваше, нави надолу яката си и показа следата от примката. Вратът му бе възпален и зачервен. Вероятно щеше да му остане белег за спомен от Мартин Вангер.

— Брат ти ме бе увесил на едно бесило, преди партньорът ми да ни открие и да го пребие.

В очите на Хариет се появи пламък.

— Мисля, че е най-добре да ми разкажеш цялата история отначало.

Отне му близо час. Микаел започна, като каза кой е и с какво се занимава. Описа как бе започнал работа за Хенрик Вангер и защо му бе от полза да се премести за известно време в Хедебю. Обясни й накратко как полицейското разследване беше стигнало до задънена улица и как Хенрик бе продължил да разследва сам през всичките тези години, воден от убеждението, че някой член на семейството е убил Хариет. Той включи компютъра си и й разказа как бе открил снимките от улица „Йернвегсгатан“ и как с Лисбет се бяха отправили по следите на един сериен убиец, а в крайна сметка убийците се бяха оказали двама.

Докато говореше, се стъмни. Работниците приключиха за деня и запалиха лагерни огньове, над които закъкриха тенджери. Микаел забеляза, че Джеф стоеше близо до шефката си и го наблюдаваше подозрително. Готвачът сервира на Микаел и Хариет. Те отвориха по още една бира. Когато Микаел приключи с разказа си, Хариет помълча известно време.

— Мили Боже! — рече тя.

— Ти си пропуснала убийството в Упсала.

— Дори не съм се и интересувала от него. Бях толкова щастлива, че баща ми е мъртъв и че вече няма кой да ме насилва. И през ум не ми мина, че Мартин…

Тя замлъкна.

— Радвам се, че е мъртъв.

— Разбирам те.

— Само че от разказа ти не ми стана ясно как сте открили, че съм жива.

— Когато разбрахме какво се е случило, не бе особено трудно да се досетим за останалото. Но някой е трябвало да ти помогне да изчезнеш така. Анита Вангер е твоя доверена приятелка и единственият човек, който би могъл да го стори. Били сте се сприятелили и сте прекарали лятото заедно. Живели сте двете в къщата на Готфрид. Ако изобщо си била решила да се довериш на някого, то това е била тя. А и тъкмо била получила шофьорска книжка.

Хариет Вангер го погледна с безизразно лице.

— Какво ще правиш сега, когато знаеш, че съм жива?

— Ще кажа на Хенрик. Той заслужава да знае.

— А след това? Ти си журналист.

— Хариет, нямам намерение да те издавам. Вече наруших толкова много пъти професионалната етика, докато се ровех в цялата тази бъркотия, че щяха да са ме изключили от гилдията, ако знаеха.

Той се опита да се пошегува.

— Едно нарушение повече или по-малко не е от особено значение, а и не искам да ядосвам старата си детегледачка.

Тя обаче не се разсмя.

— Колко души знаят истината?

— Че си жива? В момента само ти, аз, Анита и партньорката ми Лисбет. Дирх Фроде е запознат с около две трети от историята, но продължава да мисли, че ти си умряла през шейсетте години.

Хариет Вангер явно се замисли над нещо. Загледа се в мрака. Микаел отново бе обладан от неприятното усещане, че се намира в неравностойно положение, а и мисълта, че пушката със сачми на Хариет Вангер беше подпряна на палатката на половин метър от нея, го държеше нащрек. Потръпна и спря да фантазира. После смени темата на разговора.

— Как се превърна в овцевъд в Австралия? Вече знам, че Анита Вангер ти е помогнала да се измъкнеш от остров Хедебю, след като са отворили моста за движение на следващия ден след катастрофата. Вероятно в багажника на колата си.

— Всъщност просто лежах завита с одеяло на пода до задната седалка. Никой не погледна в колата. Аз отидох при Анита, когато тя пристигна на острова, и й казах, че ми се налага да избягам. Правилно си се досетил, че й се доверих. Тя ми помогна и ми бе вярна приятелка през всичките тези години.

— Как се озова в Австралия?

— Първите няколко седмици, преди да напусна Швеция, живеех в стаята на Анита в студентското общежитие в Стокхолм. Анита разполагаше с известна сума собствени спестявания, която щедро ми зае. Даде ми и паспорта си. Ние си приличахме като две капки вода, така че трябваше единствено да се изруся. В продължение на четири години живях в манастир в Италия — не бях монахиня. Има манастири, където можеш да наемеш евтино стая и да размишляваш на спокойствие. След това съвсем случайно се запознах със Спенсър Кохран. Той бе с няколко години по-голям от мен, току-що бе завършил висшето си образование в Англия и обикаляше из Европа. Влюбих се. Както и той. Никога не съжалих. Той бе прекрасен човек. За съжаление почина преди осем години и аз внезапно се оказах собственик на фермата.