Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Микаел кимна.

— През следващата година си дойде само за коледната ваканция и аз успях да се измъкна. Придружих Хенрик на едно пътуване до Копенхаген в дните между Коледа и Нова година. По време на лятната ваканция дойде Анита. Аз й се доверих и тя остана с мен през цялото време, като се грижеше той да не ме доближава.

— Но си го срещнала на улица „Йернвегсгатан“.

Тя кимна.

— Бях разбрала, че той щеше да остане в Упсала и че нямаше да идва на фамилната среща. Но явно бе размислил и изведнъж го зърнах да стои от другата страна на улицата и да ме гледа втренчено. Усмихна ми се. Бе като в кошмар. Бях убила баща си, а освен това ми стана ясно, че никога няма да се освободя от брат си. До този момент бях мислила да се самоубия. Тогава реших да избягам.

Тя погледна Микаел с почти развеселен поглед.

— Всъщност ми стана хубаво, че казах истината. Сега вече знаеш. Как смяташ да използваш този факт?

Микаел взе Лисбет Саландер от блока й на улица „Лундгатан“ в десет часа сутринта и я откара до крематориума на Северното гробище. Остана до нея по време на опелото. Нямаше други присъстващи освен Лисбет, Микаел и свещеника, но когато погребалната церемония започна, през вратата внезапно се шмугна Драган Армански. Той кимна набързо на Микаел, застана зад Лисбет и сложи ръка на рамото й. Тя му кимна, без да го погледне, сякаш знаеше кой стоеше зад гърба й. След това игнорира и Микаел, и него.

Лисбет не бе разказала нищо за майка си, но свещеникът очевидно бе говорил с някого от санаториума, където беше починала, и Микаел разбра, че причината за смъртта е била мозъчен кръвоизлив. Лисбет не промълви нито дума по време на цялата церемония. Свещеникът прекъсна на два пъти словото си и се обърна с директни въпроси към нея. Тя обаче го погледна в очите, без да отговори. Когато всичко приключи, Лисбет се врътна и излезе, като нито благодари, нито се сбогува. Микаел и Драган си поеха дълбоко дъх и се спогледаха. Нямаха представа какво се случваше в главата й.

— Тя се чувства много зле — каза Драган.

— Да, усетих — отвърна Микаел. — Добре направихте, че дойдохте.

— Аз не съм толкова сигурен.

Армански фиксира Микаел с поглед.

— На север ли заминавате? Дръжте я под око.

Микаел обеща да го направи. Разделиха се пред вратата на църквата. Лисбет вече седеше в колата и чакаше.

Тя бе принудена да се върне с него в Хедестад, за да прибере мотора си и оборудването, което бе взела назаем от „Милтън Секюрити“. Наруши тишината едва след като подминаха Упсала и го попита как беше минало пътуването до Австралия. Микаел бе кацнал на Арланда късно предната вечер и бе спал само няколко, часа. Той й преразказа историята на Хариет Вангер. Мина половин час, преди Лисбет Саландер да проговори.

— Кучка — рече тя.

— Кой?

— Проклетата Хариет Вангер. Ако бе предприела някакви действия през 1966 година, Мартин Вангер нямаше да може да продължи да изнасилва и да убива още трийсет и седем години.

— Хариет е знаела за извършените от баща й убийства, но не е подозирала, че и Мартин е замесен. Тя е избягала от брат си, който я изнасилвал и заплашвал да разкрие, че е убила баща си, ако не прави каквото й каже.

— Bullshit 139 139 Глупости (англ.). — Б.пр. .

След това продължиха да пътуват в мълчание чак до Хедестад. Лисбет бе в особено мрачно настроение. Микаел закъсняваше за уговорената среща, така че я остави до отбивката към остров Хедебю и попита дали ще да я завари у дома, когато се прибере.

— Смяташ ли да пренощуваш тук? — попита тя.

— Мисля, че да.

— Искаш ли да те изчакам?

Той излезе от колата, заобиколи и я прегърна. Тя го отблъсна почти грубо. Микаел се отдръпна.

— Лисбет, ти си моя приятелка.

Тя го погледна с празни очи.

— Искаш ли да остана, за да има кого да изчукаш довечера?

Микаел я гледа доста дълго. След това се обърна, седна в колата и запали мотора. Свали прозореца. Отношението й бе откровено враждебно.

— Искам да сме приятели — рече той. — Ако смяташ друго, не е нужно да ме чакаш.

Хенрик Вангер чакаше напълно облечен, когато Дирх Фроде преведе Микаел до отделението. Той веднага се поинтересува от здравословното състояние на възрастния мъж.

— Ще ми позволят да отида на погребението на Мартин утре.

— Какво ви е разказал Дирх?

Хенрик Вангер заби поглед в пода.

— Разказа ми за стореното от Мартин и Готфрид. Нещата се оказаха много по-дълбоки, отколкото предполагах.