Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Хенрик Вангер замижа.

— Имам един въпрос към вас.

— Какъв?

— Все още ли искате да знаете какво се е случило? Въпреки че истината е по-болезнена, отколкото сте си представяли, и ще ви причини болка?

Хенрик Вангер дълго гледа Микаел. След това кимна.

— Искам да знам. Това бе замисълът, когато ти възложих задачата.

— Добре. Мисля, че знам какво се е случило с Хариет. Но трябва да открия едно последно парче от пъзела, за да приключа окончателно.

— Разказвай.

— Не. Не сега. Това, което искам от вас сега, е да продължите да си почивате. Лекарят каза, че най-страшното вече е зад гърба ви и че сте на път да се оправите.

— Не се дръж с мен като с дете.

— Още не съм напълно готов. Разполагам само с предположение. Ще замина за известно време, за да се опитам да открия последното парче от пъзела. Следващия път, когато ви посетя, ще ви разкажа цялата история. Може да се забавя. Но искам да знаете, че ще се върна и ще разберете истината.

Лисбет покри мотоциклета си с брезент, паркира го от сенчестата страна на къщата и седна до Микаел във взетата под наем кола. Бурята се бе развихрила отново с пресни сили и веднага щом излязоха от Йевле и поеха на юг, заваля толкова силно, че Микаел едва виждаше пътя пред себе си. Той избра да заложи на сигурното и отби на една бензиностанция. Пиха кафе, докато изчакаха дъждът да намалее, и пристигнаха в Стокхолм в седем часа вечерта. Микаел каза на Лисбет кода за входната врата на сградата, където живееше, и я остави на централната станция на метрото. Собственият му апартамент му се стори съвсем чужд, когато прекрачи прага му.

Пусна прахосмукачка и избърса праха, докато Лисбет беше по работа у Plague в Сюндбюберг. Тя почука на вратата на Микаел към полунощ, след което отдели десет минути, за да огледа всяко ъгълче в жилището му. След това се застоя доста дълго пред прозореца и се наслади на изгледа към Слусен.

Спалнята му бе отделена от останалата част на апартамента чрез дълги гардероби и етажерки от „Икеа“. Те се съблякоха и спаха в продължение на няколко часа.

Към дванайсет часа на следващия ден кацнаха на летище „Гетуик“ в Лондон. Посрещна ги дъжд. Микаел бе резервирал стая в хотел „Джеймс“ до Хайд парк. Той бе прекрасен в сравнение с всички съборетини в Бейсуотър, в които бе попадал по време на предишните си посещения в Лондон. Престоят им се покриваше от сметката на Дирх Фроде за текущи разходи.

В пет часа следобед бяха седнали в бара, когато към тях се приближи мъж на около трийсет години. Той бе почти плешив, имаше руса брада и бе облечен с широко сако, дънки и мокасини.

— Wasp? — попита той.

— Trinity? — предположи тя.

Те си кимнаха. Мъжът не се поинтересува от името на Микаел.

Човекът, който придружаваше Trinity , се представи като Bob the Dog . Той чакаше в един стар бус фолксваген зад ъгъла. Те влязоха през плъзгащите се врати и седнаха на закрепените за стената падащи седалки. Докато Bob маневрираше сред върволиците от коли, Wasp и Trinity дискутираха.

— Plague каза, че става дума за масиран пробив.

— Телефонно подслушване и следене на електронната поща в един компютър. Може да свърши бързо или да отнеме няколко дни в зависимост от това колко ще ги притесни той — Лисбет посочи с пръст към Микаел. — Ще се справите ли?

— А кучетата имат ли бълхи? — бе отговорът на Trinity .

Анита Вангер живееше в малка къща в спретнатото предградие Сейнт Албанс, на около час с кола в северна посока. От буса я видяха как се прибра и отключи вратата в седем часа вечерта. Те я изчакаха да си вземе душ, да хапне и да седне пред телевизора, преди Микаел да позвъни на вратата.

Отвори му жена, която бе почти идентично копие на Сесилия Вангер. На лицето й беше изписана учтивост, примесена с недоумение.

— Здравейте, Анита. Казвам се Микаел Блумквист. Хенрик Вангер ме помоли да ви посетя. Предполагам, че новините за Мартин са достигнали до вас.

Изражението на лицето й се промени от учудено на изпълнено с бдителност. Веднага щом чу името му, тя разбра кой беше той. Бе поддържала връзка със Сесилия Вангер, която очевидно й бе казала, че му е ядосана. Но споменаването на Хенрик Вангер означаваше, че трябва да го пусне вътре. Покани го в дневната. Той се огледа. Домът на Анита Вангер бе обзаведен с вкус. Личеше си, че собственичката има доста пари и добра кариера, но живее изолирано. Той забеляза, че над камината, която бе преустроена на газова печка, имаше картина с автограф от Андерш Зорн 130 130 Андерш Зорн (1860–1920) — един от най-известните, международно признати шведски художници. Изключителен портретист. — Б.пр. .