Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Оттук — рече Мартин Вангер и хвърли един ключодържател към Микаел. — Отвори я.

Микаел отключи.

— Ключът за осветлението е отляво.

Микаел бе отворил вратата към ада.

Към девет часа Лисбет си взе кафе и пакетиран сандвич от автомата за напитки и закуски в коридора пред стаята на архива. Тя продължи да се рови в старите документи и се опита да открие нещо, което да доказва, че Готфрид Вангер е бил в Калмар през 1954 година. Не успя.

Зачуди се дали да не се обади на Микаел, но вместо това реши да прегледа и ведомствените вестници, преди да приключи за тази вечер.

Стаята бе около пет на десет метра. Микаел предположи, че бе разположена в северния скосен край на къщата.

Мартин Вангер бе обзавел личната си стая за мъчения изключително старателно. В лявата й част имаше вериги, халки на пода и тавана, маса с кожени ремъци, където можеше да връзва жертвите си. И видеоапаратура. Това бе своеобразно студио. В дъното на стаята имаше клетка, в която можеше да държи гостите си за по-дълго време. Вдясно от вратата бяха разположени легло и телевизионен кът. Микаел видя етажерка с голям брой видеофилми.

Веднага щом влязоха в стаята, Мартин Вангер насочи пистолета си към Микаел и му заповяда да легне по корем на пода. Микаел не се подчини.

— Добре — рече Мартин Вангер. — Тогава ще те прострелям в капачката на коляното.

Той се прицели. Микаел се предаде. Нямаше избор.

Беше се надявал, че Мартин Вангер ще се разсее за секунда; знаеше, че противникът му няма шанс в ръкопашен бой. Бе му се удала кратка възможност в коридора на горния етаж, когато Мартин го хвана за рамото, но тогава се разколеба. След това Вангер така и не се приближи повече до него. Ако го простреляше в коляното, всичко приключваше. Микаел легна на пода.

Мартин се доближи изотзад и му нареди да сложи ръцете си зад гърба. Закопча ги с белезници. След това ритна Микаел между краката и го засипа с лавина от силни удари.

Случилото се впоследствие му се струваше като кошмар. Мартин Вангер се държеше ту нормално, ту изпадаше в състояние на лудост. На моменти изглеждаше съвсем спокоен, а в следващия миг започваше да ходи напред-назад из подземната стая като животно в клетка. Той ритна Микаел няколко пъти. Единственото, което Микаел можеше да направи, бе да се опита да предпази главата си и да поема ударите с меките части на тялото си. След няколко минути то бе покрито с около дузина болезнени контузии.

През първия половин час Мартин бе неконтактен и не говореше. След това, изглежда, се успокои. Донесе една верига, уви я около врата на Микаел и я захвана с катинар за една от халките на пода. Остави Микаел сам за около петнайсет минути. Когато се върна, носеше със себе си бутилка трапезна вода. Седна на един стол, наблюдаваше Микаел и отпиваше.

— Може ли да получа малко вода? — попита Микаел.

Мартин Вангер се наведе напред и му позволи да отпие внимателно от бутилката. Микаел гълташе жадно.

— Благодаря.

— Учтив сте, както винаги, Кале Блумквист.

— Защо бяха всичките тези ритници? — попита Микаел.

— Защото ме вбесяваш. Заслужаваш наказание. Защо просто не си тръгна? „Милениум“ имаше нужда от теб. Говорех сериозно — можехме да го превърнем в голям вестник и да си сътрудничим години наред.

Лицето на Микаел се изкриви в гримаса и той се опита да се нагласи по-удобно. Бе напълно беззащитен. Можеше да разчита единствено на гласа си.

— Предполагам, че тази възможност вече не съществува — рече той.

Мартин Вангер се разсмя.

— Съжалявам, Микаел. Но ти вероятно разбираш, че няма да излезеш жив оттук.

Микаел кимна.

— Как, по дяволите, стигнахте до мен, ти и анорексичното привидение, което забърка в това?

— Излъга какво си правил в деня на изчезването на Хариет. Мога да докажа, че си бил в Хедестад по време на парада по случай Деня на детето. Снимали са те как стоиш и гледаш Хариет.

— Затова ли ходи до Нуршо?

— Да, за да взема фотографията. Едно младо семейство, което съвсем случайно се е намирало в Хедестад, я е направило. Просто решили да спрат за малко в града.

Мартин Вангер поклати глава.

— Мамка му, това не е истина — рече той.

Микаел се замисли сериозно как да продължи, за да предотврати или поне да отложи малко екзекуцията си.

— Къде се намира снимката сега?

— Тоест негативът? В сейфа ми в търговска банка „Ханделсбанкен“ тук, в Хедестад… Ти не знаеше, че си взех сейф, нали?

Той сипеше лъжа след лъжа, без да му мигне окото.