Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Когато Будил Линдгрен в седем часа каза, че иска да заключи и да се прибира, Лисбет Саландер й изсъска, че не е приключила. Можела да си ходи, стига да й остави ключа, така че тя да продължи да чете. Шефката на архива към този момент бе толкова бясна, че някаква си пикла си позволява да й държи тон, че позвъни на Дирх Фроде за допълнителни инструкции. Фроде веднага й каза, че Лисбет може да остане там цяла нощ, ако реши. След това попита госпожа Линдгрен дали би била така добра да съобщи това на пазача, та момичето да може да си тръгне без проблем.

Лисбет Саландер прехапа устна. Проблемът бе, че Готфрид Вангер се удавя пиян през 1965, а последното убийство е извършено през февруари 1966 година в Упсала. Започна да се чуди дали не бе сгрешила, като бе включила седемнайсетгодишната гимназистка Лена Андершон в списъка. Не. Почеркът на убиеца може и да не е съвсем същият, но отново си имаме работа с пародия на Библията. Трябва да има връзка.

В девет часа вече бе започнало да се мръква. Бе хладно и ръмеше. Микаел седеше край кухненската маса и барабанеше с пръсти по плота й, когато видя волвото на Мартин Вангер да преминава по моста в посока към носа. Това реши окончателно нещата.

Микаел не знаеше какво да прави. Изгаряше от желание да зададе терзаещите го въпроси, да изправи Мартин лице в лице с тях. Това, разбира се, не бе кой знае колко умно, при положение че смяташе Мартин Вангер за луд сериен убиец, който бе отнел живота на сестра си и на едно момиче от Упсала, а освен това се бе опитал да застреля и самия него. Но Мартин Вангер същевременно го привличаше като магнит. А и той не подозираше, че Микаел знаеше. Журналистът можеше да отиде до дома му под някакъв предлог… хм, например, за да върне ключа от колибата на Готфрид Вангер. Микаел заключи вратата и пое бавно към носа.

В къщата на Харалд Вангер, както обикновено, бе тъмно като в рог. В тази на Хенрик Вангер светеше само един от прозорците към двора. Ана си бе легнала. В дома на Изабела също бе тъмно. Сесилия не си беше у дома. В къщата на Александър Вангер светеше на втория етаж. В останалите два имота, където живееха странични хора, също цареше мрак. Не срещна жива душа.

Спря се пред дома на Мартин Вангер, обзет от нерешителност, извади мобилния си телефон и набра номера на Лисбет Саландер. Отново без резултат. Той изключи апарата, за да не звънне в неподходящ момент.

На първия етаж светеше. Микаел премина през моравата и се спря на около метър от кухненския прозорец, но очите му не уловиха дори и най-малкото движение. Той тръгна да обикаля около къщата, като се спираше до всеки прозорец, но от Мартин Вангер нямаше и следа. За сметка на това обаче забеляза, че малката вратичка в гаражната порта бе открехната. Недей да се държиш като пълен идиот. Но Микаел не успя да устои на изкушението да хвърли един бърз поглед вътре.

Първото, което забеляза, бе дърводелски плот, на който имаше отворена кутия с амуниции за пушка за лов на лосове. След това видя на пода под нея две туби за бензин. Да не би да се готвиш за второ нощно посещение, Мартин?

— Влез, Микаел. Видях те да идваш насам по пътя.

Сърцето на Микаел спря. Той обърна бавно глава и съзря Мартин Вангер. Той стоеше в мрака до една врата, която водеше към къщата.

— Просто не можа да стоиш настрана, нали?

Гласът му бе спокоен, дори учтив.

— Здравей, Мартин — отвърна му Микаел.

— Влез — повтори Мартин Вангер. — Оттук.

Той направи крачка напред и встрани и го подкани с лявата си ръка да заповяда в дома му. След това вдигна дясната си и пред очите на Микаел пробяга слаб метален отблясък.

— Държа „Глок“. Недей да правиш глупости. От това разстояние няма как да не улуча.

Микаел бавно се приближи. Когато стигна до Мартин Вангер, спря и го погледна в очите.

— Трябваше да дойда. Имам толкова много въпроси.

— Разбирам. Ето оттук, през вратата.

Микаел влезе бавно в къщата. Коридорът излизаше в антрето срещу кухнята. Но преди Микаел да стигне, Мартин Вангер го хвана леко за рамото и го спря.

— Не, не чак толкова навътре. Надясно. Отвори страничната врата.

Тя водеше към мазето. Когато Микаел бе на половината път надолу по стълбите, Мартин Вангер включи осветлението. Отдясно се намираше котелното. Микаел усети миризма на перилен препарат, която се носеше някъде отпред. Мартин Вангер го насочи наляво, към един килер със стари мебели и кашони. В дъното му имаше още една врата — секретна, от стомана, с ключалка със седем подвижни щифта.