Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Какво бе казала Лисбет? „Сесилия Вангер присъства на много голям брой снимки, сякаш непрекъснато снове напред-назад между отделните групи.“ Но изобщо не бе така. Ставаше въпрос за две отделни лица, които по някаква случайност не бяха уловени заедно от обектива на нито една снимка. На черно-белите фотографии, направени от голямо разстояние, изглеждаха идентични. Хенрик вероятно с лекота ги различаваше, но в очите на Лисбет и Микаел те толкова си приличаха, че ги бяха взели за един и същи човек. А и никой не беше посочил грешката им, защото дори не им бе минало през ума да попитат.

Микаел отгърна следващата страница и усети как косата му настръхна. Сякаш през стаята бе повял леден вятър.

Тези снимки бяха от следващия ден, след като бяха започнали да издирват Хариет. Младият криминален инспектор Густав Морел инструктираше група от двама униформени полицаи и десетина мъже в ботуши, които само след миг щяха да тръгнат да я търсят. Хенрик Вангер носеше дълъг до коленете шлифер и английска шапка с къса козирка.

В най-левия ъгъл на снимката се виждаше млад, леко закръглен мъж със светла средно дълга коса. Той бе облечен с тъмно матирано яке с червена ивица на раменете. Снимката бе много ясна. Микаел веднага го разпозна, но за всеки случай занесе фотографията долу, показа я на Ана Нюгрен и попита дали познава въпросния човек.

— Ама разбира се, това е Мартин. Тук е на около осемнайсет.

Лисбет Саландер прочете в хронологичен ред всички статии за концерна „Вангер“ по години. Започна от 1949 година нагоре. Проблемът бе, че архивът с публикации в пресата бе огромен. Името на концерна се споменаваше в медиите общо взето всеки ден през периода, който я интересуваше — не само в националните, но и в местните. Откри какво ли не — икономически анализи, информация за преговори с профсъюзите и евентуални съкращения, за отваряне на нови фабрики и закриване на стари, за годишните отчети, за смяна на директори, за нови стоки… — един неспирен поток от новини. Щрак. Щрак. Щрак… Мозъкът й работеше на пълни обороти, докато тя съсредоточено смилаше информацията от една пожълтяла изрезка от вестник.

След някой друг час й хрумна една идея. Свърза се с шефа на архива Будил Линдгрен и я попита дали някъде може да открие списък с фабриките на концерна по места за периода от началото на петдесетте до края на шейсетте години.

Будил Линдгрен се отнасяше към Лисбет Саландер с нескрита подозрителност и хлад. Изобщо не й харесваше, че един напълно непознат човек бе получил достъп до най-съкровената част от архива на концерна и можеше да разглежда които документи си поиска. А още повече, когато този непознат бе девойка, която приличаше на петнайсетгодишна луда анархистка. Но инструкциите, които бе получила от Дирх Фроде, бяха пределно ясни. Лисбет Саландер можеше да разгледа всичко, което пожелае. Освен това трябваше да стане по най-бързия възможен начин. Линдгрен донесе годишните отчети за годините, които интересуваха Лисбет; всеки отчет съдържаше карта на собствеността на концерна из цяла Швеция.

Лисбет хвърли един поглед на картата и отбеляза, че концернът имаше много фабрики, офиси и магазини. Тя констатира още, че на всяко от местата на убийствата имаше по една, а понякога и по повече червени точки, които отбелязваха филиали на концерна „Вангер“.

Първата връзка, която успя да направи, бе по случая от 1957 година. Ракел Лунде, Ландскруна, е намерена мъртва в дома си, след като предприятието В&К успява да спечели мащабна поръчка, възлизаща на милиони, за построяването на нов търговски център в града. В&К е съкратено от Строителна фирма „Вангер и Карлен“, която е част от концерна „Вангер“. Местният вестник бе взел интервю от Готфрид Вангер, който бе дошъл специално, за да подпише договора.

Лисбет си спомни нещо, което бе прочела в пожълтелите материали от полицейското разследване в Ландскруна. Ракел Лунде, гадателка през свободното си време, всъщност работеше като чистачка в Строителна фирма В&К.

Към седем часа вечерта Микаел поне дузина пъти се бе опитал да се свърже с Лисбет по мобилния й телефон, но получаваше едно и също съобщение — че телефонът й е изключен. Явно не искаше да я безпокоят, докато ровеше в архива.

Той обикаляше неспокойно напред-назад из къщата. Бе извадил записките на Хенрик за заниманията на Мартин Вангер по време на изчезването на Хариет.

През 1966 година Мартин Вангер бе ученик последна година в гимназията в Упсала. Упсала. Лена Андершон, седемнайсетгодишна гимназистка. Главата е отделена от тялото.