Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Мартин Вангер седна на масата с подскок и залюля крака във въздуха. Микаел примижа. Усети, че започва да му се повдига, и преглътна шумно.

— Какво правиш с телата?

— Лодката ми стои закотвена до кея, точно тук. Карам ги дълбоко навътре в морето. Аз, за разлика от баща си, не оставям следи. Но и той не бе глупак. Жертвите му бяха пръснати из цяла Швеция.

Пъзелът започна да се подрежда в съзнанието на Микаел.

„Готфрид Вангер. От 1949 до 1965 година. След това Мартин Вангер продължава делото му през 1966 година в Упсала.“

— Ти се възхищаваш на баща си.

— Той ме научи. Посвети ме, когато бях на четиринайсет.

— Удевала. Леа Першон.

— Точно така. Тогава присъствах. Само гледах, но бях там.

— 1964 година, Сара Вит от Ронебю.

— Бях на шестнайсет. Това ми бе първата жена. Готфрид ме научи. Аз я удуших.

Той се хвали. Мили Боже, това семейство е съвсем откачено.

— Предполагам, осъзнаваш, че това е пълна лудост.

Мартин Вангер вдигна леко рамене.

— Не мисля, че разбираш божествената същност на това да притежаваш пълен контрол над живота и смъртта на друго човешко същество.

— Да измъчваш и убиваш жени ти носи удоволствие, Мартин.

Шефът на концерна се замисли за миг, втренчил поглед в едно празно място на стената зад Микаел. След това се усмихна с шармантната си, ослепителна усмивка.

— Всъщност не съм съгласен. Ако трябва да направя интелектуален анализ на същността си, то бих се описал по-скоро като сериен изнасилвач, отколкото като сериен убиец. Всъщност съм сериен похитител. Убийствата идват като естествено последствие — все пак трябва да прикрия престъпленията си. Нали разбираш?

Микаел не знаеше какво да отговори, затова само кимна.

— Действията ми, разбира се, са социално недопустими, но моите престъпления са преди всичко престъпления срещу социалните закони. Моите гости срещат смъртта в края на престоя си тук, когато вече са ми омръзнали. Тяхното разочарование е така очарователно всеки път.

— Разочарование? — възкликна Микаел изненадано.

— Точно така. Разочарование. Те си мислят, че ако ми угаждат, ще ги пощадя. Приспособяват се към правилата ми. Започват да ми вярват, дори завързват един вид приятелство с мен и до последно се надяват, че то означава нещо. Разочарованието идва в мига, в който разберат, че са били измамени.

Мартин Вангер заобиколи масата и се облегна на стоманената клетка.

— Ти, като един ограничен от конвенции представител на средната класа, никога няма да можеш да разбереш, че най-вълнуващо от всичко е самото планиране на похищението. Не трябва да действаш импулсивно — такива похитители винаги свършват в затвора. Тук става въпрос за чиста наука, изпълнена с хиляди малки подробности, които не трябва да забравяш. Трябва да набележа жертвата си и да анализирам живота й. Коя е тя? Откъде идва? Как да установя контакт с нея? Какво да направя, за да остана по някакъв начин насаме с „плячката си“, без да рискувам името ми да излезе наяве или някога да попадне в бъдещо полицейско разследване?

Стига , помисли си Микаел. Мартин Вангер говореше за похищения и убийства с почти академичен тон, сякаш поясняваше особеното си мнение по някой езотеричен теологически въпрос.

— Това наистина ли ти е интересно, Микаел?

Той се наведе и погали Микаел по бузата. Ласката му бе внимателна, почти нежна.

— Вероятно осъзнаваш, че това може да свърши само по един начин. Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?

Микаел поклати глава.

— Можеш да ме почерпиш с една — рече той.

Мартин Вангер изпълни молбата му. Той запали две цигари и постави внимателно едната между устните на Микаел, изчака го да си дръпне и продължи да я държи.

— Благодаря — рече Микаел механично.

Мартин Вангер отново се разсмя.

— Ето, виждаш ли. Вече започна да възприемаш принципа на подчинението. Държа живота ти в ръцете си, Микаел. Знаеш, че мога да те убия всяка една секунда. Ти ме помоли да направя живота ти по-приятен с помощта на един рационален аргумент и малко ласкателство и бе възнаграден.

Микаел кимна. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

В единайсет и петнайсет Лисбет Саландер отпи вода от пластмасовата бутилка и отгърна на следващата страница. Тя обаче, за разлика от Микаел по-рано същия ден, не се задави. За сметка на това облещи очи, когато направи връзката.

Клик!

В продължение на два часа бе чела ведомствените вестници на предприятията на концерна „Вангер“ по цялата страна. Основният от тях се казваше чисто и просто „Информация за концерна“ и съдържаше логото на империята „Вангер“ — развяващо се на вятъра шведско знаме с триъгълна форма. Вестникът очевидно бе списван от отдела по реклама в централния офис. Съдържанието му бе пропагандно, а целта му — да създаде у работниците чувството, че са част от едно голямо семейство.