Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— За първи път имам момче тук — рече Мартин Вангер със сериозен глас. — Никога не съм докосвал друг мъж… с изключение на баща си. Това бе мой дълг.

Слепоочията на Микаел пулсираха. Не можеше да стъпи с цялата си тежест на краката си, защото щеше да се задуши. Опита да се хване с пръсти за бетонната стена зад себе си, но нямаше за какво.

— Време е — рече Мартин Вангер.

Той хвана колана и задърпа надолу. Микаел веднага усети как примката се вряза още повече във врата му.

— Винаги съм се чудел какви са на вкус мъжете.

Мартин дърпаше все по-силно. После изведнъж се наведе напред и целуна Микаел по устатата. В същия миг един леден глас проряза въздуха в стаята.

— Слушай, проклето копеле, това е мой приоритет в тази затънтена дупка.

Микаел чу гласа на Лисбет като през червена мъгла. Успя да фокусира поглед и я видя да стои на вратата. Тя гледаше безизразно Мартин Вангер.

— Не… Бягай! — изхриптя Микаел.

Микаел не видя лицето на Мартин Вангер, но почти успя да почувства шока му, когато се обърна. За миг времето спря. След това Мартин Вангер се протегна към пистолета, който бе оставил на табуретката.

Лисбет Саландер направи три бързи крачки напред и замахна със стика за голф, който бе държала скришом. Железният прът изписа дъга във въздуха и се стовари върху ключицата на Мартин Вангер, до рамото. Ударът бе страшно силен и Микаел чу как нещо се счупи. Мартин Вангер зарева.

— Обичаш ли болката? — попита Лисбет Саландер.

Гласът й режеше като нож. Докато беше жив, Микаел нямаше да забрави изражението на лицето й, когато се нахвърли върху Мартин. Бе оголила зъби като хищник. Въгленовочерните й очи блестяха. Движенията й бяха бързи и ловки като на паяк. А когато замахна със стика за голф и го стовари върху тялото на Мартин Вангер над ребрата, изглеждаше сляпа за всичко друго освен за жертвата си.

Той се спъна в стола и падна. Пистолетът се изтърколи на пода и спря пред краката на Лисбет. Тя го ритна встрани, далеч от него.

След това замахна за трети път точно когато Мартин Вангер се опитваше да се изправи на крака. Удари го с плясък по бедрото. От гърлото на Мартин Вангер се изтръгна ужасяващ вик. Четвъртият удар бе по гърба, по лопатката.

— Лис… бет… — изхриптя Микаел.

Бе на път да загуби съзнание, а болката в слепоочията му беше почти нетърпима.

Тя се обърна към него и видя, че лицето му бе червено като домат, очите му опулени, а езикът му се бе показал от устата.

Саландер се огледа бързо наоколо и съзря ножа на пода. След това хвърли бърз поглед на Мартин Вангер, който бе успял да се изправи на колене и се опитваше да се отдалечи от нея с пълзене, а едната му ръка висеше отпуснато във въздуха. Нямаше как да създаде проблеми през следващите няколко секунди. Тя остави стика за голф и вдигна ножа. Върхът му бе остър, но острието — тъпо. Лисбет се повдигна на пръсти и трескаво започна да реже колана. Изминаха няколко секунди, преди Микаел най-накрая да се стовари на пода. Примката обаче все още режеше врата му.

Лисбет Саландер отново погледна Мартин Вангер. Той се бе изправил на крака, но стоеше превит на две. Тя го игнорира и се опита да вкара пръсти под примката. В началото не смееше да използва ножа, но накрая пъхна върха му под колана и поряза Микаел, докато се опитваше да отпусне примката. Накрая успя и той си пое тежко въздух.

За един кратък миг Микаел преживя невероятното усещане, че тялото и душата му отново се сливат в едно. Безупречното му зрение се възвърна и можеше да различи всяка прашинка в стаята. Безупречният му слух се възвърна и можеше да чуе всеки дъх, всяко шумолене на дрехи, сякаш звуците долитаха от слушалки на ушите му. Усети миризмата на пот на Лисбет Саландер и мириса на коженото й яке. След това обаче кръвта започна да се връща в главата му, лицето му придоби нормален цвят и илюзията изчезна.

Лисбет Саландер се обърна в същия миг, в който Мартин Вангер изчезна през вратата. Тя бързо се изправи и взе пистолета — провери пълнителя и свали предпазителя. На Микаел му направи впечатление, че не за първи път боравеше с оръжие. Тя се огледа наоколо. Погледът й се спря на ключа за белезниците, който лежеше на масата.

— Аз ще се погрижа за него — рече тя и се втурна към вратата. Пътьом сграбчи ключа и го метна с бекхенд на пода до Микаел.

Микаел се опита да й извика да почака, но успя да произнесе единствено някакъв дрезгав звук, а и тя вече бе изчезнала през вратата.

Лисбет не бе забравила, че Мартин Вангер държеше някъде пушка, и когато стигна до коридора между гаража и кухнята, вдигна пистолета и го насочи пред себе си, готова да стреля във всеки един момент. Ослушваше се, но не долавяше нито звук, който да й разкрие местоположението на плячката й. Тя инстинктивно се насочи към кухнята и почти бе стигнала, когато чу мотора на колата в двора.