Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Избърса старателно дръжката на вратата и ключа за осветлението и го загаси. Поведе Микаел нагоре по стълбите и го помоли да я изчака да остави стика за голф на мястото му. Когато се върна, носеше със себе си тъмна тениска, притежание на Мартин Вангер.

— Сложи я. Не искам някой да те види да обикаляш наоколо през нощта с голи гърди.

Микаел осъзна, че се намира в състояние на шок. Лисбет бе влязла в ролята на водач и той следваше покорно инструкциите й. Тя го изведе от къщата на Мартин Вангер. През цялото време го държеше. Веднага щом влязоха в къщата си, Лисбет го спря.

— Ако някой ни е видял и пита какво сме правили навън през нощта, ще кажеш, че сме се разхождали по кея и сме се любили.

— Лисбет, не мога…

— Влизай под душа. Веднага.

Тя му помогна да се съблече и го изпрати в банята. След това сложи да вари кафе, направи набързо шест дебели сандвича от правоъгълни хлебчета със сирене, пастет и саламурени краставици. Седеше край кухненската маса и мислеше усилено, когато Микаел влезе накуцвайки в кухнята. Лисбет разгледа синините и драскотините по тялото му. Примката се беше впила така силно, че бе оставила на врата му тъмночервена ивица, а отляво се виждаше кървавата рана от острието на ножа.

— Ела — рече му тя. — Легни си в леглото.

Донесе бинт и сложи компрес на раната. След това наля кафе и му подаде сандвич.

— Не съм гладен — рече Микаел.

— Яж — изкомандва го Лисбет Саландер и отхапа голям залък от единия сандвич със сирене.

Микаел замижа за миг. След това седна в леглото и на свой ред отхапа малко. Гърлото така жестоко го болеше, че едва преглъщаше.

Лисбет свали коженото си яке и извади бурканче тигрова мас от несесера си.

— Изчакай кафето да поизстине малко. Легни по корем.

Тя масажира гърба му в продължение на пет минути, като втриваше маста. След това го обърна и повтори същата процедура с гърдите му.

— Ще имаш доста големи синини известно време.

— Лисбет, трябва да се обадим в полицията.

— Не — отвърна тя толкова разгорещено, че Микаел облещи очи от удивление и я погледна. — Ако позвъниш в полицията, аз изчезвам. Не искам да имам нищо общо с тях. Мартин Вангер е мъртъв. Загина при автомобилна катастрофа. Бе сам в колата. Има свидетели. Остави полицията или някой друг сами да открият тази проклета дупка за мъчения. Ние двамата с теб ще се правим, че изобщо не подозираме за съществуването й, както и всички останали в града.

— Защо?

Тя игнорира въпроса му и започна да масажира натъртеното му бедро.

— Лисбет, ние не можем просто така…

— Ако продължиш да мрънкаш, ще те върна в мазето на Мартин и отново ще те окова.

Микаел заспа, докато тя говореше. Така внезапно, сякаш припадна.

Микаел се събуди внезапно в пет часа сутринта и започна да дращи с ръце по гърлото си, за да махне примката. Лисбет дойде в стаята, хвана ръцете му и го успокои. Той отвори очи и я погледна с помътнял поглед.

— Не знаех, че играеш голф — промълви Микаел и отново затвори очи.

Тя остана при него няколко минути, докато се убеди, че отново е заспал. Докато Микаел спеше, Лисбет Саландер се бе върнала в мазето на Мартин Вангер, за да огледа мястото на престъпленията му. Освен различните инструменти за мъчения, тя бе открила още богата колекция от садомазохистични порнографски списания, както и голям брой моментални снимки, залепени в един албум.

Той не бе водил дневник. За сметка на това обаче тя бе намерила две папки във формат А4 с паспортните снимки на жените и написани на ръка бележки за тях. Бе ги взела със себе си в найлонова торбичка заедно с преносимия компютър на Мартин Вангер марка „Dell“. Когато Микаел отново заспа, тя продължи да разглежда съдържанието на компютъра и папките на Мартин Вангер. Часовникът показваше малко след шест сутринта, когато тя загаси лаптопа. Запали цигара и прехапа замислено устни.

С Микаел Блумквист бяха смятали, че се отправят на лов за сериен убиец от миналото. Вместо това бяха открили нещо съвсем друго. Тя не можеше да си представи какви ужасни сцени се бяха разигравали в мазето на Мартин Вангер насред подредената идилия.

Опита се да проумее.

Мартин Вангер бе убивал жени от шейсетте години насам; през последните петнайсет години бе имал средно по една-две жертви годишно. Престъпленията му бяха толкова добре организирани и дискретни, че никой не бе заподозрял съществуването на действащ сериен убиец. Как беше възможно?