Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Освен ако няма двама съучастници. Един по-възрастен и един по-млад.

— Харалд и Сесилия. Не ми се вярва. Мисля, че бе искрена, като каза, че не тя е отворила прозореца.

— Но кой тогава?

Те включиха лаптопа на Микаел и през следващия час разгледаха внимателно всички хора, които се виждаха на снимките, запечатали злополуката.

— Според мен всички хора от селото трябва да са се събрали около моста, за да гледат. Това се случва през септември. Повечето носят якета или пуловери. Само един човек има дълга руса коса и е облечен в светла рокля.

— Сесилия Вангер присъства на много от снимките. Сякаш непрекъснато снове напред-назад. Между къщата и зяпачите. Тук говори с Изабела. Тук е до пастор Фалк. Тук е с Грегер Вангер, средния брат.

— Почакай — каза Микаел изведнъж. — Какво държи Грегер в ръка?

— Нещо четириъгълно. Прилича на някаква кутия.

— Това е „Хаселблад“. Фотоапарат.

Разгледаха снимките още веднъж. Грегер бе уловен на няколко от тях, но не се виждаше особено добре на повечето. Само една фотография ясно показваше, че той държи нещо четириъгълно в ръка.

— Мисля, че си прав. Фотоапарат е.

— Което означава, че отново трябва да тръгнем на лов за снимки.

— Окей, засега оставяме това тук настрана — рече Лисбет Саландер. — Може ли да изкажа една хипотеза?

— Моля, заповядай.

— Може някой от по-младите да знае, че представител на предишното поколение е сериен убиец, но да не иска това да излезе наяве. Заради честта на семейството и т.н. Това означава, че са замесени двама души, без да са съучастници. Убиецът може отдавна да не е между живите, а този, който ни тормози, просто се опитва да ни накара да зарежем всичко и да си тръгнем.

— Мислил съм за това — отвърна Микаел. — Но защо в такъв случай ще оставя разчленена котка на площадката? Това има пряка връзка с убийствата. — Микаел потропа с пръсти по Библията на Хариет. — Поредната пародия на закона за жертвоприношения чрез огън.

Лисбет Саландер се облегна назад, вдигна поглед към църквата и замислено цитира Библията. Прозвуча, сякаш говореше сама на себе си.

— После да заколи телето пред Господа; и свещениците, Аароновите синове, да принесат кръвта и да поръсят с кръвта наоколо върху олтара, който е пред входа на шатъра за срещане. И да одере животното за всеизгаряне, и да го насече на късове.

Тя замълча и изведнъж осъзна, че Микаел я наблюдава с напрегнато лице. Той отвори първа глава от книга Левит.

— Знаеш ли и дванайсети стих?

Лисбет мълчеше.

— И да го… — започна Микаел и й кимна.

— И да го насече на късове, с главата му и тлъстините му; а свещеникът да ги нареди на дървата, които са върху огъня на олтара.

— А следващият?

Тя внезапно се изправи.

— Лисбет, ти имаш фотографска памет! — възкликна Микаел удивено. — Затова успяваш да прочетеш всяка страница от материалите за десет секунди.

Тя реагира изключително бурно. Втренчи се в Микаел, а в очите й имаше толкова ярост, че той зяпна. След това погледът й се изпълни с отчаяние. Лисбет внезапно се обърна и побягна към градинската порта.

— Лисбет — извика Микаел след нея.

Тя изчезна надолу по пътя.

Микаел прибра компютъра й, включи алармата, заключи входната врата и чак след това тръгна да я търси. Намери я след двайсет минути на един кей в пристанището. Беше потопила крака във водата и пушеше. Чу го да приближава. Той видя как раменете й леко се стегнаха. Спря на два метра от нея.

— Не знам къде сгреших, но не исках да те разстроя.

Тя не му отговори.

Той продължи напред, седна до нея и внимателно сложи ръка на рамото й.

— Моля те, Лисбет, говори с мен.

Тя извърна глава и го погледна.

— Няма нищо за казване. Аз съм чисто и просто откачалка.

— Щях да съм много щастлив, ако паметта ми бе наполовина толкова добра, колкото твоята.

Тя хвърли фаса във водата.

Микаел остана мълчалив доста дълго. „Какво да кажа? Ти си едно съвсем обикновено момиче. Няма нищо, че си малко по-различна от другите. Каква всъщност е представата ти за самата себе си?“

— Разбрах, че си различна, от първата секунда, в която те срещнах — рече той. — И знаеш ли какво? От доста дълго време не ми се беше случвало така спонтанно да харесам някого от пръв поглед.

От една къщурка от другата страна на пристанището се появиха няколко деца и се хвърлиха във водата. Еуген Норман, художникът, с когото Микаел още не бе разговарял, седеше на един стол пред къщата си, пушеше лула и наблюдаваше Микаел и Лисбет.