Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Помъчи се да се успокои и да разсъждава рационално. Нямаше кой знае какъв избор — можеше или да изчака, или да се опита да се измъкне по някакъв начин. Вторият вариант определено не бе особено добър, ако стрелецът продължаваше да го дебне. Но ако решеше да изчака, той спокойно можеше да се разходи през Крепостта, да го открие и да го застреля отблизо.

„Той (или тя?) не би могъл да знае дали съм поел наляво, или надясно.“ Какво ли бе оръжието — може би спортна пушка за лов на лосове. Вероятно снабдена с оптичен мерник. Тоест, ако стрелецът гледаше през него, за да открие Микаел, то полезрението му бе ограничено.

„Ако си поставен натясно — поеми инициативата.“ По-добре това, отколкото да чака. Микаел остана на мястото си още две минути, ослушвайки се за различни звуци, след това излезе от окопа и се спусна по стръмнината колкото се може по-бързо.

Когато беше на половината път до горичката, чу трети изстрел, този път изключително неточен. В следващия миг Микаел се хвърли по очи зад стената от дръвчета и се търколи през цяло море от коприва. После веднага се изправи и с пълзене започна да се отдалечава от стрелеца. След около петдесет метра се спря и се ослуша. Изведнъж чу как един клон изпращя някъде между него и Крепостта. Внимателно легна по корем и продължи.

„Пълзене по корем“ бе още един от любимите изрази на капитан Адолфсон. Микаел измина следващите сто и петдесет метра под закрилата на ниската растителност. Движеше се безшумно и внимаваше за пръчки и клони. На два пъти дочу внезапно пращене в храсталака. Първото бе съвсем близо до него, може би на около двайсетина метра от мястото, където се намираше. Той застина и остана да лежи напълно неподвижно. След миг вдигна глава и се огледа, но не видя никого. Лежа така дълго, в пълна готовност да побегне, или пък да направи един отчаян опит да се защити, ако врагът го открие. Следващото изпращяване бе значително по-далечно. След това настъпи тишина.

„Той знае, че съм тук. Но дали ме причаква някъде, или си е тръгнал?“

Микаел продължи да пълзи през храстите, докато накрая не стигна до оградата на пасището на Йостергорд.

Това бе следващият критичен момент. Покрай оградата имаше пътека. Той лежеше на земята и се оглеждаше. Можеше да види къщите пред себе си. Те бяха на около четиристотин метра нагоре по полегатия склон, а вдясно от тях пасяха дузина крави. „Как така никой не чу изстрелите и не дойде да провери какво става? Не е сигурно, че са си вкъщи.“

Не можеше да става и дума да тръгне през пасището, така щеше да е напълно незащитен, но, от друга страна, и правата пътека не бе вариант, защото, ако той бе на мястото на стрелеца, би застанал точно там, откъдето му се откриваше свободно пространство за стрелба. Микаел се върна предпазливо в храсталака и продължи да пълзи през него, докато не стигна до края му при една рехава борова гора.

Микаел се върна вкъщи по обиколния път покрай земите на имението Йостергорд и Сьодерберг. Когато мина покрай Йостергорд, установи, че колата я нямаше. Спря се на върха на възвишението Сьодерберг и огледа Хедебю. В старите рибарски колиби до пристанището имаше летовници; няколко жени седяха по бански на един кей и разговаряха. Усети аромата от барбекю. Няколко деца се плацикаха между кейовете на пристанището.

Микаел погледна часовника си. Бе малко след осем. Петдесет минути след първия изстрел. Гунар Нилсон поливаше моравата си само по шорти. „От колко време си там?“ В дома на Хенрик Вангер се намираше единствено икономката Ана Нюгрен. Къщата на Харалд Вангер изглеждаше пуста, както обикновено. Той внезапно видя Изабела Вангер. Тя бе седнала в задния си двор и явно разговаряше с някого. На Микаел му отне само миг да разбере, че това бе болнавата Герда Вангер, родена през 1922 година, която живееше със сина си в една от къщите зад тази на Хенрик. Те никога не се бяха срещали, но той я бе виждал няколко пъти в имота й. Домът на Сесилия Вангер също изглеждаше пуст, но Микаел изведнъж забеляза, че в кухнята светна лампа. „Тя си е вкъщи. Дали стрелецът нямаше да се окаже жена?“ Той не се съмняваше и за миг, че Сесилия Вангер умееше да борави с оръжие. Малко по-нататък видя колата на Мартин Вангер, спряна в двора пред вилата му. „От колко време си си вкъщи?“

Или пък нападателят бе някой съвършено друг човек, за когото той изобщо не се бе сетил? Фроде? Александър? Имаше твърде много възможности.

Той слезе от възвишението, върна се по пътя в селото и веднага се прибра, без да срещне никого. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че вратата на къщата беше открехната. Микаел веднага приклекна почти инстинктивно. След това усети аромата на кафе и мярна Лисбет Саландер през кухненския прозорец.