— Разбирам. Тоест, ако някой се интересува от религия, не е изключено да се запознае със съдържанието на Апокрифите, което би предизвикало неодобрението на пастор Фалк.
— Точно така. Почти невъзможно е да не се сблъскаш с Апокрифите, ако се интересуваш от Библията и католицизма. Също така е много вероятно те да бъдат прочетени и от някого, който по принцип се увлича от езотеричното.
— Да ти се намират екземпляри от Апокрифите?
Тя отново се разсмя — звънливо и приветливо.
— Разбира се. Всъщност Апокрифите бяха отпечатани през осемдесетте години по поръчка на Държавната комисия за обществени разследвания.
Драган Армански се зачуди какво се бе случило, когато Лисбет Саландер го помоли да поговорят насаме. Той затвори вратата и й направи знак с ръка да се настани на стола за посетители. Тя му обясни, че е приключила с работата за Микаел Блумквист, а Дирх Фроде щеше да изплати дължимата сума до края на месеца. После добави, че е решила да продължи да се занимава с разследването. Микаел й бе предложил значително по-ниска месечна заплата.
— Аз съм едноличен търговец — рече Лисбет Саландер. — Досега съм приемала поръчки единствено от теб, както е постановено в договора ни. Искам да знам какво ще се случи, ако сама приема някаква работа, как ще се отрази това на отношенията ни?
Драган Армански махна с ръце.
— Бизнесът си е твой, можеш да приемаш поръчки и сама да определяш цената. Аз ще съм само щастлив, ако печелиш допълнително. За сметка на това обаче ще е проява на нелоялност, ако ни отмъкнеш клиенти, които си открила благодарение на нас.
— Нямам никакво намерение да го правя. Свърших работата съгласно подписания с Блумквист договор. Всичко е готово. Но аз самата искам да продължа да работя по случая. Дори бих го направила безплатно.
— Никога не правѝ нищо безплатно.
— Разбираш какво имам предвид. Искам да видя докъде ще ни доведе тази история. Убедих Микаел Блумквист да помоли Дирх Фроде да изготви втори договор и да ме назначи като асистент.
Тя го представи на Армански, който го прегледа.
— Тази заплата е толкова ниска, че все едно работиш безплатно. Лисбет, ти притежаваш талант. Не бива да работиш за жълти стотинки. Знаеш, че можеш да си докарваш значително повече, ако започнеш постоянна работа при мен.
— Не искам да работя на щат. Но, Драган, аз съм лоялна към теб. Ти винаги си бил коректен с мен. Искам да знам дали одобряваш подобен договор, за да не си развалим отношенията.
— Разбирам. — Той се замисли за миг. — Всичко е наред. Благодаря, че ме попита. Искам да се обръщаш към мен, ако за в бъдеще възникнат още подобни ситуации, за да избегнем недоразуменията.
Лисбет Саландер помълча известно време, за да прецени дали има какво да добави. Тя впи поглед в Драган Армански, без да продума. Вместо това кимна с глава, изправи се и си тръгна, както обикновено, без да се сбогува. Бе чула каквото искаше и Армански повече не я интересуваше. Той се усмихна. Фактът, че изобщо се бе обърнала към него за съвет, бе нова връхна точка в социализацията й.
Армански отвори папка, съдържаща доклад за сигурността в един музей, където съвсем скоро щеше да бъде открита изложба на френски импресионисти. После остави папката и вдигна поглед към вратата, от която току-що бе излязла Саландер. Спомни си как Микаел Блумквист я бе разсмял в кабинета й и се зачуди дали бе започнала да пораства, или се интересуваше от Блумквист. Внезапно го обзе безпокойство. Той не можеше да се освободи от чувството, че Лисбет Саландер бе съвършената жертва. А сега бе по петите на някакъв луд в пустошта.
По пътя обратно на север Лисбет Саландер импулсивно реши да се отбие до санаториума „Епелвикен“ и да посети майка си. Тя не я бе виждала от Коледа, като се изключи срещата им на празника Мидсъмър, и имаше угризения на съвестта, че толкова рядко намираше време за нея. Две посещения в рамките на няколко седмици си бяха рекорд.
Майка й беше в общата дневна стая. Лисбет остана малко повече от час, изведе я на разходка до езерото с патиците в парка край санаториума. Майка й продължаваше да я бърка със сестра й. Тя, както обикновено, бе отнесена, но посещението явно я беше обезпокоило.
Когато Лисбет си взе довиждане, майка й не искаше да пусне ръката й. Лисбет обеща скоро да я посети отново, но възрастната жена я проследи с нещастен, тревожен поглед.
Сякаш бе предусетила приближаващата катастрофа.
Микаел прекара два часа в градината зад къщата в разлистване на Апокрифите, но единственият извод, до който достигна, бе, че си губи времето.
Читать дальше