Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

В съзнанието му обаче внезапно проблесна друга мисъл. Той се зачуди доколко религиозна бе Хариет Вангер в действителност. Интересът й към Библията се бе появил през последната година от живота й, преди да изчезне. Бе успяла да свърже няколко библейски цитата със серия убийства, след което беше прочела внимателно не само Библията, но се бе запознала по-детайлно и с католицизма.

Всъщност тя бе провела същото проучване като Микаел Блумквист и Лисбет Саландер трийсет и седем години по-рано. Дали по-скоро не ставаше въпрос за стремеж да залови убиец, отколкото за религиозност? Пастор Фалк бе намекнал, че (в неговите очи) тя не бе добра християнка, а лутаща се душа.

Ерика позвъни на мобилния му телефон и прекъсна хода на мислите му.

— Обаждам се само за да ти кажа, че с Грегер заминаваме на почивка следващата седмица. Ще отсъствам четири седмици.

— Къде?

— В Ню Йорк. Грегер ще направи изложба там, а след това мислим да отскочим до Карибите. Наехме къща в Антигуа от един познат на Грегер и възнамеряваме да прекараме там две седмици.

— Звучи чудесно. Приятно прекарване. Поздрави на Грегер.

— Не съм си почивала истински от три години. Новият брой е готов. Почти сме приключили и със следващия. Ще ми се да можеш да го редактираш, но Кристер обеща да го направи.

— Нека ми се обади, ако има нужда от помощ. Как върви с Яне Далман?

Тя се поколеба за миг.

— И той заминава на почивка следващата седмица. Назначих Хенри да го замества временно като секретар. Двамата с Кристер ще движат бизнеса.

— Хубаво.

— Нямам доверие на Далман, но той се държи добре. Връщам се на 7 август.

Към седем часа Микаел пет пъти бе опитвал да се свърже със Сесилия Вангер. Дори й прати есемес да му се обади, но не получи отговор.

Той затвори решително Апокрифите, облече анцуга си и заключи вратата, преди да се отправи на ежедневната си обиколка.

Тичаше по тесния път край плажа, след което сви в гората. Пробяга колкото се може по-бързо през покрития с храсти и повалени дървета терен и стигна изтощен до Крепостта. Пулсът му бе ужасно ускорен. Спря до един от старите бункери и се отпусна в продължение на няколко минути.

Изведнъж чу силен гърмеж, а един куршум се заби в сивата бетонова стена само на сантиметър от главата му. След миг почувства болка в горната част на главата — някое от разлетелите се наоколо парчета бе оставило дълбока драскотина.

Микаел остана като парализиран цяла вечност, неспособен да осъзнае какво се бе случило. След това се хвърли с главата напред в окопа, приземи се на рамо и едва не се преби. Вторият куршум бе изстрелян почти в същия миг. Той се заби в бетона точно на мястото, където бе стоял.

Микаел се изправи и се огледа. Намираше се в средата на Крепостта. Вляво и вдясно от него имаше тесни, високи около метър обрасли галерии, които водеха към окопа. Те се простираха на разстояние от около двеста и петдесет метра. Микаел се затича приведен на юг, през лабиринта.

Изведнъж в главата му прозвуча ехото от неподражаемия глас на капитан Адолфсон по време на едно зимно учение в пехотната школа в Кируна. „По дяволите, Блумквист. Наведи глава, ако не искаш да те направят на решето.“ Двайсет години по-късно Микаел все още си спомняше допълнителните учения, извършвани под командването на капитан Адолфсон.

Той спря след около шейсет метра с разтуптяно сърце и си пое дъх. Наоколо цареше пълна тишина, можеше да чуе единствено собственото си дишане. „Човешкото око възприема движението много по-бързо от формите и фигурите. Движи се бавно, когато си на разузнавателна обиколка.“ Микаел вдигна внимателно глава на няколко сантиметра над ръба на окопа. Слънцето блестеше право в очите му и бе невъзможно да различи детайлите, но не забеляза някой да се движи.

Микаел отново се наведе и продължи към последния окоп. „Няма значение с колко добро оръжие разполага врагът. Той не може да те улучи, ако не те вижда. Прикривай се, прикривай се и пак се прикривай. Никога не оставяй тялото си незащитено.“

Микаел вече се намираше на около триста метра от края на имението „Йостергорд“. Приблизително на четирийсет метра от него имаше труднопроходима гора от храсти и множество млади дръвчета. За да стигне дотам обаче, трябваше да напусне окопа и да се спусне по една стръмнина, което означаваше, че щеше да остане напълно незащитен. Друг изход нямаше. Зад него бе морето.

Микаел клекна и се замисли. Изведнъж усети болката в слепоочието си и откри, че раната му кърви обилно и вече бе напоила тениската му. Имаше дълбока драскотина, причинена от част от куршума или отломка от бетоновата стена. „Раните на главата не спират да кървят“, помисли си той, преди отново да се концентрира върху ситуацията, в която се намираше. Един-единствен изстрел можеше да се окаже случаен инцидент. Два изстрела означаваха, че някой се опитваше да го убие. Той не знаеше дали стрелецът все още бе някъде наоколо, дали бе презаредил и го чакаше да се покаже.