Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Това правило да не би да важи само за „Милениум“?

— Моля?

— Искам да кажа, че вие работите за вестник, който е притежание на могъщи икономически кръгове. Означава ли това, че всеки издаван от концерна „Бониеш“ ежедневник не публикува достоверна информация? „Афтонбладет“ е притежание на голяма норвежка компания, която на свой ред е един от важните играчи в областта на компютърната техника и комуникациите. Означава ли това, че „Афтонбладет“ не публикува обективни статии за електронната индустрия? „Метро“ е притежание на концерна „Стенбек“. Нима твърдите, че нито един от вестниците, подкрепяни от могъщи икономически кръгове, не може да бъде смятан за обективен и независим?

— Не, разбира се, че не.

— На какво основание тогава намеквате, че доверието към „Милениум“ ще намалее, защото сме се сдобили с нов спонсор?

Репортерът бе махнал с ръка.

— Окей, оттеглям въпроса си.

— Не, няма нужда. Искам да публикувате точните ми думи. Освен това можете да добавите, че ако „Дагенс Нюхетер“ обещае да следи по-внимателно концерна „Вангер“, то ние ще направим същото с „Бониеш“.

Но това наистина бе етична дилема.

Микаел работеше за Хенрик Вангер, който, от своя страна, можеше да унищожи „Милениум“ само като щракне с пръсти. Какво щеше да се случи, ако Микаел и Хенрик Вангер се скараха за нещо?

Но имаше нещо още по-важно — на колко оценяваше тя самата обективността си и какво би я превърнало от независим редактор в корумпиран? Нито въпросите й харесваха, нито отговорите.

Лисбет Саландер излезе от интернет и изключи лаптопа си. Беше безработна и гладна. Първото не я безпокоеше кой знае колко, след като си бе възвърнала контрола върху банковата си сметка, а адвокат Бюрман се бе превърнал в неприятен спомен от миналото й. С глада се справи, като отиде в кухнята и сложи да вари кафе. Направи си три големи сандвича от франзела със сирене, хайвер и твърдо сварени яйца. Тя не бе слагала залък в уста от доста дълго време. Изяде среднощната си закуска на дивана в дневната, докато разглеждаше информацията, която бе открила.

Дирх Фроде от Хедестад я беше наел, за да разследва Микаел Блумквист, който бе осъден за клевета срещу финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом. След няколко месеца Хенрик Вангер, който също живее в Хедестад, става член на управителния съвет на „Милениум“ и изказва твърдението, че срещу вестника съществува конспирация, която целѝ да го доведе до фалит. Това се случва в деня, в който Микаел Блумквист влиза в затвора. Най-интересна обаче беше една биографична статия за Ханс-Ерик Венерстрьом, публикувана две години по-рано на интернет страницата на икономическото издание „Финансмагазинет Монопол“. Заглавието й беше: „С празни ръце“. Там бе отбелязано, че той започва финансовия си aufmarsch 88 88 Парад, демонстрация (англ.). — Б.пр. точно като служител на компанията „Вангер“ в края на шейсетте години.

Не се изискваха кой знае какви умения, за да се досетиш, че тези събития бяха свързани. Имаше някаква дълбоко заровена тайна, а Лисбет Саландер обичаше да изравя точно такива. Освен това нямаше какво друго да прави.

Микаел Блумквист бе освободен от затвора в петък — 16 май, два месеца след влизането си зад решетките. В първия ден от излежаването на присъдата той бе подал молба за предсрочно освобождаване, без обаче да таи кой знае какви надежди, че тя ще бъде одобрена. Така и не разбра причините за освобождаването си, но имаше известни подозрения какво би могло да е помогнало. Например фактът, че никога не се възползва от правото си да излезе в отпуска през почивните дни, както и че в заведението имаше четирийсет и две лица, макар че капацитетът му бе за трийсет и един души. Във всеки случай началникът, четирийсет и една годишен поляк в изгнание на име Петер Саровски, с когото Микаел се разбираше много добре, написа препоръка присъдата му да бъде намалена.

Престоят в „Рулокер“ бе спокоен и приятен. Това заведение бе предназначено, както самият Саровски се изразяваше, основно за хора, извършили дребни провинения или шофирали в нетрезво състояние. Тук нямаше истински престъпници. Ежедневието му напомняше на престой в хостел. Останалите четирийсет и един съзатворници, повечето от които произхождаха от семейства на имигранти, гледаха на Микаел като на странника в групата, което си беше самата истина. Само за него имаше репортажи по телевизията, което му осигуряваше определен статус, но никой от съзатворниците му не го смяташе за истински престъпник.