Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Някакви реакции от негова страна?

— Не, не точно. Само че се изпуснахме, че именно Венерстрьом стои зад бойкота срещу „Милениум“. Това го прави дребнав в очите на хората. Един репортер от „Дагенс Нюхетер“ явно му е задал въпрос в тази посока и е получил доста сопнат отговор.

— Това май ти доставя голямо удоволствие.

— Удоволствие не е точната дума. Трябваше да се заема с това преди доста години.

— Какво всъщност се е случило между теб и Венерстрьом?

— Забрави. Ще разбереш около Нова година.

Във въздуха се усещаше нежният полъх на пролетта. Когато Микаел си тръгна от дома на Хенрик към девет часа, вече бе започнало да се мръква. Той се поколеба за миг. След това отиде до къщата на Сесилия Вангер и почука на вратата.

Не бе сигурен какво можеше да очаква. Сесилия Вангер отвори широко очи. Изглежда, й бе леко неудобно, но го пусна в антрето. Постояха така прави, сякаш изведнъж не знаеха как да се държат един с друг. Дори тя го попита дали не бе избягал и той й обясни как стояха нещата.

— Исках само да кажа „здравей“. В неподходящ момент ли идвам?

Тя избягваше погледа му. Микаел веднага забеляза, че не се радваше особено да го види.

— Не… не, влизай. Искаш ли кафе?

— С удоволствие.

Той я последва в кухнята. Тя стоеше с гръб към него, докато наливаше вода в каната. Микаел се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Тя застина.

— Сесилия, ти май всъщност не искаш да ме поканиш на кафе.

— Очаквах те чак след един месец — рече тя. — Ти ме изненада.

Той усети, че й беше неловко, и я обърна, за да види лицето й.

Постояха мълчаливи известно време. Тя продължаваше да отбягва погледа му.

— Сесилия, забрави кафето. Какво не е наред?

Тя поклати глава и си пое дълбоко въздух.

— Микаел, искам да си тръгнеш. Не ме питай. Просто си върви.

Микаел първо тръгна към къщи, но се спря пред градинската врата. Вместо да влезе вътре, тръгна към моста и седна на един камък до водата. Запали цигара и се чудеше на какво ли се дължи този драматичен обрат в отношението на Сесилия към него.

Внезапно чу шум на двигател и видя как една голяма бяла лодка се шмугна в пролива и продължи под моста. Когато мина покрай него, Микаел видя, че зад руля стоеше Мартин Вангер. Той се взираше във водата, за да избегне рифове. Лодката бе дванайсетметрова моторница — същински звяр. Микаел се изправи и тръгна по алеята край водата. Изведнъж осъзна, че във водата до няколко кея вече се бяха появили лодки — ветроходки и моторници. Няколко от тях бяха от марката „Петешон“. Имаше и една ИФ 89 89 Вид шведска платноходка, конструирана от Торд Сунден за двама до трима души. — Б.пр. , която се люшкаше на вълните. Останалите бяха по-големи и по-скъпи. Забеляза и една „Халберг-Раси“. Лятото вече бе тук. И така Микаел констатира, че класовото разслоение лъсваше и в разнородните плавателни съдове на Хедебю — Мартин Вангер притежаваше най-голямата и най-скъпата лодка в околността.

Той се спря под къщата на Сесилия Вангер и хвърли поглед към осветените прозорци на втория етаж. След това се прибра и сложи кафе. Докато го чакаше да се свари, надникна в кабинета си.

Преди да влезе в затвора, бе върнал на Хенрик Вангер по-голямата част от документацията по случая на Хариет. Струваше му се неразумно да остави материалите в една празна къща задълго. Сега полиците зееха празни. В момента разполагаше единствено с пет от личните бележници на Хенрик Вангер, които бе взел със себе си в „Рулокер“ и чието съдържание вече знаеше наизуст. А, и още нещо — един фотоалбум, който бе забравил върху най-високия рафт.

Той го свали и го остави на кухненската маса. Наля си кафе, седна и започна да го прелиства.

Албумът съдържаше снимките, направени в деня на изчезването на Хариет. На първата страница бе поставена последната снимка на Хариет, по време на парада по случай Деня на детето в Хедестад. Следваха около сто и осемдесет изключително ясни снимки на автомобилната злополука на моста. Той бе разглеждал внимателно албума с лупа вече няколко пъти. Сега го разлистваше разсеяно; знаеше, че няма да открие нищо, което да му помогне. Изведнъж осъзна колко му бе омръзнала загадката на Хариет Вангер и затвори ядосано албума.

Не го свърташе на едно място. Отиде до кухненския прозорец и се загледа навън в мрака.

След това отново спря поглед на албума. Той не можеше да обясни защо, но изведнъж през съзнанието му пробягна мисълта, че току-що беше видял нещо, което го бе впечатлило. Сякаш някакво невидимо създание му бе нашепнало внимателно отговора в ухото. Космите по врата му леко настръхнаха.