Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Това бе толкова важно събитие, че новинарската емисия в 19,30 го съобщи като трета по ред новина и му отдели цели три минути. Бяха взели интервю от Ерика Бергер до конферентната маса в редакцията на „Милениум“. Изведнъж аферата „Венерстрьом“ отново стоеше на дневен ред.

— Миналата пролет направихме сериозна грешка, в резултат на която вестникът бе осъден за клевета. Ние, разбира се, съжаляваме за случилото се… и смятаме да доведем тази история докрай, когато ни се удаде възможност.

— Какво искате да кажете с това? — попита репортерът.

— Че постепенно ще представим нашата версия за случилото се, което всъщност все още не сме направили.

— Но защо не я представихте по време на процеса?

— Избрахме да не го правим. Но ние, разбира се, няма да се откажем от разследващата журналистика.

— Означава ли това, че продължавате да отстоявате твърденията си, заради които ви осъдиха?

— За момента оставям това без коментар.

— Вие уволнихте Микаел Блумквист след края на процеса.

— Това изобщо не е вярно. Прочетете комюникето ни. Той имаше нужда от почивка, но отново ще заеме поста си на отговорен редактор по-късно тази година.

След това репортажът продължи с видеоматериал от редакцията на „Милениум“, на фона на който репортерът представи накратко бурната история на необикновения скандален вестник. Микаел Блумквист не бе открит за коментар. Той току-що бе затворен в „Рулекорсансталтен“, разположен до малко блато насред гората на около десетина километра от Йостершунд в област Йемтланд.

За сметка на това обаче Лисбет Саландер зърна за миг Дирх Фроде, който внезапно се мярна на една отворена врата в ъгъла на картината. Тя повдигна вежди и прехапа замислено устна.

Този понеделник се оказа беден на новини, затова на Хенрик Вангер бяха отделени цели четири минути в емисията в девет. Той бе интервюиран в едно студио в местната телевизионна станция на Хедестад. Репортерът започна със следните думи: „Хенрик Вангер най-накрая се завърна в светлината на рампата след цели двайсет години в сянка.“ Животът на Хенрик Вангер бе представен накратко в началото на репортажа с помощта на колаж от черно-бели телевизионни кадри, на които той откриваше фабрики през шейсетте години заедно с Таге Ерландер. След това камерата показа Хенрик Вангер, който се бе облегнал на дивана в студиото с кръстосани крака. Бе облечен с жълта риза, тънка зелена вратовръзка и незадължаващо тъмнокафяво сако. На никого не убягна от погледа, че бе страшно слаб и приличаше на застаряващо плашило, но въпреки това говореше с твърд и ясен глас. Освен това бе напълно откровен. Репортерът започна интервюто, като го попита какво го бе накарало да стане акционер в „Милениум“.

— „Милениум“ е добър вестник, който аз следя с голям интерес от доста години. Днес той е подложен на атака. Има могъщи врагове, които организираха бойкот от страна на рекламодателите, за да пратят изданието на дъното.

Репортерът очевидно не бе подготвен за подобен отговор, но веднага усети, че тази необикновена от самото си начало история криеше съвсем неочаквани измерения.

— Кой стои зад бойкота?

— Това е един от въпросите, който „Милениум“ ще разследва внимателно. Но позволете ми да използвам възможността, за да кажа, че вестникът няма да се предаде толкова лесно.

— Затова ли решихте да закупите част от акциите му?

— Би било твърде трагично за свободата на словото, ако определени заинтересовани кръгове използват властта си, за да запушват устата на неудобните им журналисти.

Думите му прозвучаха така, сякаш Хенрик Вангер през целия си живот е бил радикален борец за свободата на словото. Микаел Блумквист внезапно се разсмя с глас по време на първата си вечер пред телевизора в затвора. Останалите му хвърлиха притеснени погледи.

По-късно същата вечер, докато лежеше на леглото в килията си, която напомняше тясна мотелска стая с малка масичка, стол и закачена на стената етажерка, той призна пред себе си, че Хенрик и Ерика се бяха оказали прави за това кой бе най-добрият начин да представят новината. Микаел не бе разговарял с никого по въпроса, но въпреки това чувстваше, че отношението към „Милениум“ се бе променило.

С постъпката си Хенрик Вангер чисто и просто обявяваше война на Ханс-Ерик Венерстрьом. Посланието бе кристално ясно — за в бъдеще няма да се бориш с вестник, чийто екип наброява шест души, а годишният му бюджет не надвишава стойността на един обяд, организиран от „Венерстрьом груп“. Отсега нататък ще се бориш и срещу концерна „Вангер“, който е доста по-труден опонент, въпреки че от величието му е останала само бледа сянка. Сега Венерстрьом бе изправен пред избор: или да прекрати конфликта, или да си постави за цел унищожаването и на концерна „Вангер“.