Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Лека нощ — рече му тя.

Лисбет пъхна електрошоковия пистолет под лявата му мишница и го включи на седемдесет и пет хиляди волта. Когато краката му започнаха да омекват, тя го подпря с рамо и напрегна всичките си сили, за да го замъкне до леглото.

Сесилия Вангер се чувстваше леко замаяна. Бе решила да не звъни на Микаел Блумквист. Отношенията им бяха прераснали в безумен фарс, при който на Микаел му се налагаше да използва заобиколни пътища, за да стигне незабелязано до къщата й. Тя се държеше като влюбена девойка, която не може да контролира нагона си. Поведението й през последните седмици бе напълно неприемливо.

„Проблемът е, че твърде много го харесвам, помисли си тя, той ще ме нарани.“ Тя остана замислена така доста дълго. Искаше й се изобщо да не бе идвал в Хедебю.

Бе отворила бутилка вино и бе изпила две чаши. Пусна новинарската емисия по националната телевизия и се опита да изслуша съсредоточено информацията за събитията в страната и извън нея. Но бързо се отегчи от дълбокомислените коментари, които обясняваха защо президентът Буш трябва с бомбардировки да срине Ирак със земята. Вместо това се настани на дивана в хола и извади романа на Гилерт Тама „Човекът с лазера“ 82 82 Криминален роман, посветен на шведската полиция, която се опитва да залови един сериен убиец, използващ лазер за оръжие. — Б.пр. . Успя да прочете само няколко страници и остави книгата настрана. Темата веднага й напомни за баща й. Тя се зачуди за какво ли мечтаеше той.

Не бяха общували нормално от 1984 година насам, когато бе придружила него и брат си Биргер на лов за диви зайци северно от Хедестад. Биргер искаше да провери как ще се справи новото му ловно куче, порода шведски фоксхаунд хамилтън, с което се бе сдобил наскоро. По това време Харалд Вангер бе на седемдесет и три и тя би дала всичко от себе си, за да приеме лудостта му, която бе превърнала детството й в кошмар и бе оставила отпечатък върху целия й съзнателен живот.

Това бе най-ранимият период от живота й. Бракът й беше приключил три месеца по-рано. Домашно насилие — думата звучеше толкова банално. В нейния случай то бе приело формата на не особено жесток, но постоянен тормоз — плесници, здрави удари и непрестанни заплахи. Доста често биваше събаряна и на кухненския под. Пристъпите на съпруга й никога не бяха основателни. Рядко бе толкова груб, че да я нарани физически. Избягваше да я удря с юмрук. Тя бе свикнала.

До деня, когато Сесилия неочаквано му отвърна и той напълно изгуби контрол. Накрая дотолкова беше обезумял, че я беше замерил с ножица, която се бе забила в плешката й.

След това я бе закарал до болницата, обзет от паника и изпълнен с угризения. Там бе скалъпил някаква безумна история за злополука, която целият персонал в спешното отделение веднага бе разобличил като лъжа. Тя се срамуваше. Зашиха я с дванайсет шева. Наложи й се да остане в болницата в продължение на два дни. След това Хенрик Вангер дойде да я вземе и я откара в дома си. Оттогава не бе разговаряла със съпруга си.

Харалд Вангер бе в изключително добро настроение през този слънчев есенен ден, три месеца след краха на брака й. Дори се държеше мило. Но изведнъж, насред гората, бе започнал да напада дъщеря си с унизителни обиди и груби коментари по отношение на поведението и сексуалния й живот. Дори бе избълвал, че такава курва като нея не заслужава по-добро отношение от мъжа си.

Брат й изобщо не беше забелязал, че всяка дума на баща им бе за нея като удар с камшик. Вместо това изведнъж се беше разсмял с глас, бе прегърнал баща си и типично в свой стил бе сложил край на разговора с коментара, че той знаел какви били жените. После съвсем безгрижно бе намигнал на Сесилия и беше предложил на Харалд Вангер да заеме позиция на едно малко хълмче.

За една секунда, за един кратък вледеняващ миг Сесилия Вангер бе втренчила поглед в баща си и брат си с ясното съзнание, че държеше заредена пушка в ръка. След това бе замижала. Това бе единственото, което можеше да направи в този миг, за да не вдигне оръжието и да не изпразни и двете цеви. Искаше й се да ги убие. Вместо това обаче бе пуснала пушката на земята пред краката си, беше се обърнала и се бе върнала до колата. Беше ги оставила там без транспорт и бе потеглила сама към къщи. След този ден бе разговаряла с баща си само в редки случаи, принудена от обстоятелствата. Отказваше да го пусне в дома си и никога не ходеше у тях.

„Ти разби живота ми, мислеше си Сесилия Вангер, ти разби живота ми още докато бях дете.“