Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Тя осъзна твърде късно, че бе сбъркала тотално в преценката си за Бюрман.

Бе го възприемала като властен човек, който обича да доминира, но не и като отявлен садист. Бе я държал завързана с белезници цяла нощ. На няколко пъти си беше помислила, че ще я убие. Веднъж дори затисна лицето й с възглавница и я души, докато тя се отпусна безчувствена и едва не загуби съзнание.

Не плачеше.

Единствените сълзи, които пророни, бяха тези, предизвикани от чисто физическата болка по време на самото изнасилване. След като напусна дома на Бюрман, тя докуцука до пиацата на такситата на площад „Одинплан“, прибра се вкъщи и с усилие се изкачи по стълбите до апартамента си. Взе си душ, отми кръвта от вагината и ректума си, взе две хапчета за сън от марката „Рохипнол“, дотътри се до леглото си и се зави презглава.

Събуди се в неделя по обяд. Съзнанието й бе напълно празно. Главата, мускулите и вагината продължаваха да я болят. Тя стана, изпи две чаши течно кисело мляко и изяде една ябълка. След това взе още две хапчета за сън и отново си легна.

Успя да стане от леглото едва във вторник. Излезе навън и си купи голяма опаковка пица полуфабрикат „Били Пан пица“. После пъхна две парчета в микровълновата и напълни един термос с кафе. Цяла нощ сърфира из интернет и се запозна със статии и дисертации за психопатологията на садизма.

Особено много я впечатли статия, публикувана от една американска женска организация. Авторът й защитаваше тезата, че садистът избира своите „партньори“ с почти интуитивна прецизност; любимите му жертви били тези, които сами му се поднасяли, защото не вярвали, че имат друг избор. Садистът предпочитал зависими лица в подчинено положение и притежавал зловещия талант да ги открива.

Адвокат Бюрман я бе избрал за своя жертва.

Това я наведе на размисъл.

Научи нещо ново за начина, по който я възприемаха околните.

В петъка, една седмица след изнасилването, Лисбет Саландер излезе от апартамента си и се разходи пеша до едно студио за татуировки в близост до квартал „Хорнстул“. Предварително си бе запазила час по телефона. Нямаше други клиенти освен нея. Собственикът й кимна приятелски.

Тя се спря на малка татуировка, изобразяваща тънка, свита на кълбо змия, и го помоли да я направи на глезена й. Посочи му точното място.

— Тук кожата е тънка. Ще боли много — рече татуировчикът.

— Няма проблем — отвърна му Лисбет Саландер, свали си панталона и качи крак на масата.

— Окей, значи искаш змия. Доста татуировки имаш. Сигурна ли си, че желаеш да си направиш още една?

— Да, за да ми позволи да забравя — отвърна му тя.

Микаел Блумквист си тръгна от кафенето на Сузане в два часа в събота точно преди тя да затвори. Бе използвал деня, за да качи записките си на своя лаптоп. След това се разходи до хранителния магазин, откъдето си купи провизии и цигари, и се прибра. Бе преоткрил яхнията с картофи и червено цвекло — никога преди не бе харесвал това ястие особено много, но то пасваше изключително на живота му в провинцията.

В седем часа вечерта застана до прозореца и се отдаде на размисъл. Сесилия Вангер не се беше обадила. Бе я срещнал за кратко следобед, когато дойде в кафенето, за да си купи хляб, но тогава тя бе вглъбена в собствените си мисли. Явно нямаше да го повика тази събота вечер. Той хвърли бърз поглед на малкия си телевизор, който почти никога не пускаше. После се настани на кухненската пейка с един криминален роман от Сю Графтън.

Лисбет Саландер отново посети апартамента на Нилс Бюрман на площад „Одинплан“ в уговорения час в събота вечер. Той й отвори с вежлива, приветлива усмивка.

— Как се чувстваш днес, мила Лисбет? — попита той.

Тя не отговори. Бюрман я прегърна през рамо.

— Предния път май попрекалих — продължи той. — Видя ми се леко умърлушена.

Тя му се усмихна накриво. Внезапно го обзе несигурност. „Тази девойка е луда. Не трябва да го забравям.“ Чудеше се дали щеше да успее да я пречупи.

— Какво ще кажеш да отидем в спалнята? — попита Лисбет Саландер.

„А може би е проумяла как стоят нещата…“ Той я поведе, прегърнал я през рамо точно като предния път. „Днес ще съм внимателен. Трябва да спечеля доверието й.“ Вече бе извадил белезниците на скрина. Адвокат Бюрман осъзна, че нещо не беше наред едва когато стигнаха до леглото.

Този път инициативата бе нейна, а не негова. Той се спря и я погледна учудено — тя извади нещо от джоба на якето си. В първия момент Бюрман реши, че това е мобилен телефон. После я погледна в очите.