Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Не са записани случайно.

— Не.

— Но не знаем как да ги разтълкуваме.

— Да, не знаем.

— Или пък ги тълкуваме погрешно.

— Точно така.

— Това не са телефонни номера, а нещо съвсем друго.

— Може би.

Микаел въздъхна отново и се прибра вкъщи, за да продължи да чете.

Адвокат Нилс Бюрман въздъхна с облекчение, когато Лисбет Саландер му се обади, за да му обясни, че се нуждае от още пари. Тя се бе измъкнала от последната уговорена среща с извинението, че трябва да работи. Бе започнало да го гложди леко притеснение. Дали той не бе на път да загуби контрола си над тази проблемна девойка? Пропуснатата среща обаче означаваше, че тя не беше получила джобни пари и рано или късно щеше да се види принудена да го потърси. Изпълваше го безпокойство и при мисълта, че тя може да е разказала на някого за постъпката му.

Краткият им разговор, че се нуждае от пари, беше задоволително доказателство, че ситуацията бе под контрол. Нилс Бюрман обаче заключи, че трябва да държи здраво юздите й. За да могат да изградят по-конструктивни отношения, се налагаше тя да разбере кой командва парада. Затова той й заяви, че този път щяха да се срещнат в жилището му на площад „Одинплан“, а не в кантората. Лисбет Саландер мълча дълго в другия края на слушалката, след като чу желанието му — проклета бавноразвиваща се кучка, — преди да се съгласи.

Планът й бе да го посети в кантората му точно като предния път. Вместо това обаче бе принудена да се срещне с него на непозната за нея територия. Срещата бе определена за петък вечер. Тя получи кода за входната врата и позвъни на звънеца му в осем и половина, трийсет минути по-късно от уговорения час. Толкова време й бе нужно, за да премисли още веднъж плана си в тъмнината на стълбището, да се мобилизира и събере достатъчно смелост.

Микаел изключи компютъра си към осем вечерта и си облече връхни дрехи. Остави лампата в кабинета да свети. Небето бе ясно, а температурата навън бе около нулата. Той се отправи с бърза крачка нагоре по хълма и мина покрай къщата на Хенрик Вангер в посока към чифлика „Йостергорден“. Зад къщата на Хенрик обаче сви наляво и тръгна по една неразчистена от снега, но отъпкана от хорски стъпки алея близо до плажа. Фаровете блестяха навътре във водата, а светлините на Хедестад сияеха красиво насред мрака. Микаел се нуждаеше от чист въздух, но освен това искаше да избегне зоркото око на Изабела Вангер. Той продължи нагоре по пътя покрай къщата на Мартин Вангер и се озова пред дома на Сесилия Вангер малко след осем и половина. Веднага се качиха в спалнята.

Срещаха се един-два пъти седмично. Сесилия Вангер не бе просто любовницата му в пустошта. Той постепенно бе започнал да й доверява мислите и чувствата си. Имаше много по-голяма полза да обсъжда Хариет Вангер с нея, отколкото с Хенрик.

Нещата се объркаха почти веднага.

Адвокат Нилс Бюрман й отвори вратата по халат. Бе се раздразнил от закъснението й и й махна да влезе вътре. Тя бе с черни дънки, черна тениска и коженото яке, което бе неизменен аксесоар към тоалета й. Бе обула черни ботуши. Носеше и малка раница през рамо.

— Дори и часовника ли не си се научила да познаваш?! — сопна й се Бюрман.

Саландер не каза нищо. Вместо това се огледа наоколо. Апартаментът изглеждаше горе-долу както си го бе представила, след като разгледа скицата в архива на служба „Градска архитектура“. Бюрман имаше светли мебели от бреза и бук.

— Ела — рече й той с малко по-учтив тон.

После я прегърна през раменете и я поведе по един коридор навътре в жилището. Без излишни приказки. Отвори вратата на една спалня. Нямаше никакво съмнение какви услуги се очакваха от Лисбет Саландер.

Тя бързо се огледа наоколо. Мебелировката бе типична за ергенски дом. Двойно легло от неръждаема стомана с висока табла. Малък скрин, който явно служеше и за нощно шкафче. Нощни лампи, от които бликаше приглушена светлина. Гардероб, чиято предна страна бе покрита с огледално стъкло. В ъгъла до вратата имаше ратанов стол с малка масичка. Той я хвана за ръка и я поведе към леглото.

— Кажи ми за какво ти трябват пари този път. Може би за още един компютър?

— За храна — рече тя.

— Естествено. Колко съм глупав само, та нали пропусна последната ни среща. — Бюрман я хвана за брадичката и повдигна главата й, така че очите им се срещнаха. — Как си?

Тя вдигна рамене.

— Помисли ли над това, което ти казах предния път?

— Над кое?

— Лисбет, не се прави на по-глупава, отколкото си в действителност. Искам с теб да сме добри приятели и да си помагаме.