Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Микаел Блумквист бе всеизвестен женкар и в най-добрия случай я възприемаше като приятно развлечение. Добросърдечно момиче, над което се бе смилил в миг на слабост, когато се нуждаеше от нея. След което я изостави заради друга, чиято компания му доставяше по-голямо удоволствие. Лисбет се проклинаше, че е свалила гарда и го е допуснала в живота си.

Когато дойде на себе си, веднага прекъсна всякакъв контакт с него. Не беше лесно, но успя да се справи. Последния път, когато го видя, стоеше на перона на метростанцията „Гамла стан“, а той на свой ред седеше в мотрисата в посока към центъра. Тогава го наблюдава в продължение на цяла минута, след което установи, че не изпитва абсолютно нищо към него. В противен случай би се обрекла на смърт. Fuck you. Той я забеляза точно когато вратите се затвориха и я загледа изпитателно, докато тя не се обърна и не си тръгна в мига, в който мотрисата потегли напред.

Не можеше да разбере защо той толкова упорито се опитва да се свърже с нея, сякаш тя е за него някакъв тъп социален проект. Ядосваше се, че той не се досеща за истината. Всеки път, когато получаваше електронно писмо от него, стискаше зъби и го изтриваше, без да го прочете.

Стокхолм изобщо не я привличаше. Работата за „Милтън Секюрити“, няколко бивши любовници и момичетата от разтрогнатата рок банда „Ивъл Фингърс“ — с това се изчерпваше кръгът на познатите й в нейния роден град.

Единствената личност, към която изпитваше известно уважение, бе Драган Армански. Беше й трудно да определи чувствата си към него. Удивляваше се от факта, че той донякъде я привлича. Ако не беше женен, толкова стар и толкова консервативен във възгледите си за живота, определено би се пробвала да го съблазни.

Накрая извади тефтера си и го отвори на страницата с атласа. Никога не бе посещавала Африка или Австралия. Само беше чела за пирамидите и за Ангкор Ват 19 19 Древен град в камбоджанската джунгла. — Б.пр. . Не се бе качвала на ферибота „Стар Фери“, пътуващ между град Каулун и пристанище Виктория в Хонконг, не се бе гмуркала с шнорхел в Карибско море, нито пък бе лежала на плаж в Тайланд. Като се изключат няколкото кратки пътувания по работа, когато бе посещавала Прибалтика, съседните скандинавски страни и, разбира се, Цюрих и Лондон, никога не бе напускала Швеция. Всъщност рядко излизаше от Стокхолм.

Доскоро нямаше и финансовата възможност да го прави.

Стоеше до прозореца на хотелската си стая в Рим и гледаше надолу към улица Гарибалди. Градът приличаше на купчина руини. В този миг взе решение. Облече якето си, слезе на рецепцията и попита дали наблизо има туристическа агенция. Закупи еднопосочен билет до Тел Авив и прекара следващите дни в разходки из стария град на Йерусалим, разгледа джамията „Ал-Акса“ и Стената на плача. Наблюдава недоверчиво въоръжените войници по уличните ъгли, накрая замина за Банкок и продължи да пътува така до края на годината.

Оставаше й да направи само едно нещо. Пътува до Гибралтар два пъти. Първия път, за да проучи задълбочено мъжа, на когото бе възложила да управлява парите й. Втория път, за да провери дали се справя добре.

Стори й се странно да завърти ключа в ключалката на собствения си апартамент на улица Фискаргатан след толкова дълго отсъствие.

Остави торбичката с хранителни продукти в коридора и набра четирицифрения код, който изключваше електронната аларма. След това съблече всичките си дрехи и ги хвърли на пода в антрето. Отиде гола до кухнята, включи хладилника, прибра продуктите в него, после отиде до банята и прекара следващите десет минути под душа. Хапна всичко на всичко една нарязана на резени ябълки и пица „Билис“, която стопли в микровълновата печка. Отвори един кашон и извади от него възглавница, чаршаф и одеяло, които миришеха някак подозрително, след като цяла година бяха лежали опаковани.

Постла матрака на пода в съседната на кухнята стая.

Заспа десетина минути след като бе положила глава на възглавницата и се събуди дванайсет часа по-късно, малко преди полунощ. Стана от леглото, сложи кафеварката, загърна се с одеялото и седна с цигара в ръка в една ниша с прозорец, откъдето се виждаше остров Юргорден и заливът Салтшьон. Светлините я омаяха. Седеше в мрака и мислеше за живота си.

Лисбет Саландер бе планирала как да прекара първия ден след завръщането си. Заключи вратата на жилището си в седем часа сутринта. Преди да слезе надолу по стълбите, отвори стълбищния прозорец и закачи резервния ключ на тънка медна тел, която закрепи на задната страна на улука. Опитът я бе научил колко е полезно винаги да има резервен ключ под ръка.