Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— В момента не работя — отвърна тя искрено.

— Не… не… Предполагам, че учиш.

— Не, не уча.

Йоаким Пешон заобиколи плота, прегърна приятелски Лисбет през рамо и внимателно я поведе към изхода.

— Слушай, млада госпожице, добре си дошла след няколко години, когато разполагаш с малко повече пари, отколкото спестовната ти касичка може да побере. Разбираш ли, с джобни тук нищо не можеш да си купиш.

И той я щипна добронамерено по бузата.

— Върни се някой ден и ще намерим бърлога и за теб.

Лисбет Саландер стоя няколко минути на улицата пред офиса на „Нобелмекларна“. Мислеше си как ли ще реагира Йоаким Пешон, ако през витрината му влети някой коктейл „Молотов“. След това се прибра и включи своя „Пауърбук“.

Отне й девет минути да влезе във вътрешната мрежа на „Нобелмекларна“ с помощта на паролите, които бе видяла, докато разсеяно наблюдаваше работата на жената на компютъра. Служителката ги бе използвала, за да качи снимките. След още три минути проумя, че въпросният компютър всъщност изпълняваше функцията и на мрежови сървър на агенцията — как можеше някой да е толкова глупав ? След още три си бе осигурила достъп до всичките четиринайсет компютъра, включени в мрежата. След около два часа бе прегледала счетоводството на Йоаким Пешон, за да констатира, че той е укрил от данъчните почти 750 000 крони от сделки на черно през последните две години.

Свали всички необходими файлове и ги изпрати по електронната поща до данъчните власти от един анонимен адрес в американски сървър. След това заличи Йоаким Пешон от мислите си.

През остатъка от деня прегледа предлаганите от „Нобелмекларна“ апартаменти, които си струваха парите. Най-скъпият обект бе малък замък в покрайнините на град Мариефред, където тя нямаше ни най-малко желание да живее. От спортна злоба избра втория по стойност обект от списъка на агенцията — разкошен апартамент до площад Мусебаке.

Дълго разглежда снимките и разположението на стаите. Накрая констатира, че жилището до Мусебаке отговаря чудесно на всичките й изисквания. По-рано то бе принадлежало на един от директорите на групата „АББ“. Мъжът се бе покрил, след като бе прибрал „златен парашут“ 18 18 Сума, която се изплаща като компенсация на директорите при напускане на поста. — Б.пр. от около милиард крони, с което разбуни духовете и предизвика множество критики.

Вечерта вдигна телефонната слушалка и позвъни на Джеръми Макмилън, съсобственик на адвокатска кантора „Макмилън & Маркс“ в Гибралтар. Бе работила с тях и преди, когато срещу щедро възнаграждение Макмилън основа няколко компании, фиктивни притежатели на сметките, в които тя внесе присвоеното преди година състояние на Ханс-Ерик Венерстрьом.

Сега отново се нуждаеше от услугите му. Този път го инструктира да се спазари с „Нобелмекларна“ от името на нейната компания „Уасп Ентърпрайзис“ и да закупи желания от нея апартамент на улица Фискаргатан, до площад Мусебаке. Сделката приключи след четири дни, а безбожно високата крайна цена я удиви. Освен това трябваше да плати и пет процента на Макмилън. Преди края на седмицата пренесе в новия си дом два кашона с дрехи, спално бельо, матрак и малко кухненски принадлежности. Спа на матрака около три седмици, като през това време проучи клиниките за пластична хирургия, довърши някои бюрократични процедури (към които се числеше и един среднощен разговор с адвокат Нилс Бюрман), предплати месечните такси и изчисти сметките за електричество и други текущи разходи.

След това организира пътуването си до Италия. След приключването на всички процедури и изписването й от клиниката отседна в хотел в Рим и се отдаде на размисъл какво да прави оттук нататък. Най-добре би било да се прибере в Швеция и да уреди живота си, ала по редица причини мисълта за Стокхолм й бе противна.

Нямаше истинска професия. Не виждаше бъдеще за себе си в „Милтън Секюрити“. Проблемът не бе в Драган Армански. Той с радост би я назначил на постоянна работа, превръщайки я по този начин в един от водещите фактори в компанията, ала тя бе на двайсет и пет години и нямаше образование. Не й се искаше да се събуди на петдесет и да осъзнае, че все още се занимава с проучване на мошениците от гилдията на изпълнителните директори. Това бе забавно хоби, а не призвание, на което да посвети живота си.

Имаше още една причина Лисбет да не иска да се прибере в Стокхолм и това бе Микаел Блумквист. В шведската столица тя без съмнение рискуваше да се сблъска с проклетия Кале Блумквист, а в момента това бе последното, което искаше. Той я бе наранил. В интерес на истината не го беше направил преднамерено. Лисбет признаваше това. Смяташе го за порядъчен мъж и сама си бе виновна, че се е „влюбила“ в него. Дори самата дума звучеше нелепо, що се отнася до тъпата гъска Лисбет Саландер .