Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Фъргюсън записа.

— Тя каза ли нещо?

Лисбет поклати глава.

— В безсъзнание ли беше?

Лисбет кимна.

— Има лоша рана на главата.

Лисбет отново кимна.

— Нямате представа как може да я е получила, така ли?

Лисбет поклати глава. Фъргюсън изглеждаше леко раздразнен от мълчанието й.

— Из въздуха летяха всякакви отломки — рече тя услужливо. — За малко да ме удари една летва по главата.

Фъргюсън кимна със сериозно изражение на лицето.

— Наранили сте си крака? — Той посочи превръзката й. — Как стана?

— Не знам. Забелязах раната едва когато слязохме в мазето.

— Били сте заедно с един млад мъж.

— Джордж Бланд.

— Той къде живее?

— В бараката зад „Коконът“, малко по-надолу по пътя към летището. Ако ураганът не я е отнесъл, разбира се.

Лисбет пропусна да спомене, че Джордж Бланд в момента спи в леглото й на втория етаж.

— Видяхте ли съпруга й, Ричард Форбс?

Лисбет поклати глава.

Полицай Фъргюсън явно изчерпа въпросите си и затвори тефтерчето.

— Благодаря, госпожице Саландер. Трябва да съставя доклад за смъртния случай.

— Тя да не е починала?

— Госпожа Форбс? Не, намира се в болницата в Сейнт Джордж. Трябва да благодари на вас и приятеля ви, че е жива. Съпругът й обаче е мъртъв. Откриха го на един паркинг до летището преди два часа. На около шестстотин метра в южна посока. Получил е жестоки наранявания — обясни Фъргюсън.

— Жалко — рече Лисбет Саландер, без да изглежда особено шокирана.

Когато Макбейн и полицай Фъргюсън се отдалечиха, до масата на Лисбет седна Елла Кармайкъл и сложи два шота с ром пред нея. Лисбет я погледна въпросително.

— След подобна нощ човек има нужда от нещо подсилващо… За моя сметка. Цялата закуска е за моя сметка.

Двете жени се погледнаха. След това вдигнаха чашите и се чукнаха.

Матилда още дълго щеше да бъде предмет на научни изследвания и дискусии сред метеорологичните институти в Карибския басейн и САЩ. Торнада с нейната сила бяха практически непознати в региона. От теоретична гледна точка бе невъзможно те да се образуват над водата. Постепенно експертите постигнаха съгласие, че странното взаимодействие на различни фронтове бе довело до възникването на псевдоторнадо, което всъщност не бе същинско торнадо, а само приличаше на такова. Разни дисиденти се опитаха да прокарат теории за въздействието на парниковия ефект и нарушеното екологично равновесие.

Лисбет Саландер не се интересуваше от теориите и дискусиите. Тя много добре знаеше какво бе видяла и твърдо беше решила от този момент нататък да не застава на пътя на никоя от посестримите на Матилда.

Мнозина бяха получили наранявания през тази нощ. Като по чудо загиналият бе само един.

Никой не можеше да проумее какво бе накарало Ричард Форбс да излезе навън насред бушуващия с пълна сила ураган, освен, разбира се, липсата на здрав разум, така характерна за американските туристи. Джералдин Форбс също не можеше да даде каквото и да било обяснение. Тя страдаше от тежко мозъчно сътресение и имаше само несвързани спомени от събитията през онази нощ.

За сметка на това неутешимо скърбеше, че е вдовица.

Лисбет Саландер кацна на „Арланда“ в шест и половина сутринта. Бе пътувала в продължение на двайсет и шест часа, от които десет прекара на летище „Грантли Адамс“ на Барбадос. От „Бритиш Еъруейс“ отказаха да дадат разрешение за излитане на самолета, преди да отхвърлят възможна терористична заплаха и да свалят за разпит един пътник, който приличаше на арабин. Когато кацна на „Гетуик“ в Лондон, бе изпуснала връзката за последния самолет до Швеция и трябваше да изчака няколко часа, докато получи билет за следващата сутрин.

Лисбет се чувстваше като торбичка с банани, оставена дълго на слънце. Имаше само ръчен багаж, състоящ се от „Пауърбук“-а, „Измерения на математиката“ и комплект чисти дрехи, натъпкан между тях. Премина безпрепятствено през зелената линия на митницата. Когато излезе навън, за да се качи на специалния автобус, бе посрещната за „добре дошла“ от снежна киша и нулеви температури.