Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Малко след три следобед Бублански излезе в коридора и видя Никлас Ериксон да напуска стаята на Соня Мудиг, където продължаваше да работи със съдържанието на твърдия диск на Даг Свенсон. Бублански смяташе, че това е напълно излишно занимание, като се има предвид, че вече нямаше истински полицай, който да наблюдава работата на Ериксон и да следи да не изпусне нещо. Реши да го прехвърли в екипа на Кърт Свенсон до края на седмицата.

Преди обаче да успее да му каже нещо, Ериксон изчезна в тоалетната в другия край на коридора. Бублански се почеса по ухото и влезе в кабинета на Соня Мудиг, за да го изчака да се върне. Застана на вратата и се вгледа в празния стол на Мудиг.

След това погледът му се спря върху мобилния телефон на Никлас Ериксон, който лежеше забравен на етажерката зад стола му.

Бублански се поколеба за миг и хвърли поглед към вратата на тоалетната, която все още бе затворена. После импулсивно влезе в стаята, грабна телефона на Ериксон, бързо се върна в кабинета си и затвори вратата. Отвори списъка с повиквания.

В 9,57, само пет минути след края на бурното сутрешно заседание, Никлас Ериксон се бе обадил на номер с код 070 77 77 Код на един от мобилните оператори. — Б.пр. . Бублански вдигна слушалката на стационарния си телефон и го набра. Чу гласа на журналиста Тони Скала.

Бублански затвори и се втренчи в мобилния телефон на Ериксон. След това внезапно се изправи с гневно изражение на лицето. Успя да направи две крачки в посока към вратата, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Върна се и изкрещя името си в слушалката.

— Йеркер е. Все още се намирам при склада в Нюкварн.

— Ясно.

— Пожарът е угасен. През последните два часа търсихме улики на местопрестъплението. Полицаите от Сьодертеле доведоха куче, обучено да открива трупове, което да обиколи района в случай, че някой е заровен под руините.

— И?

— В склада не е имало никого. След това направихме кратка пауза, за да може носът на кучето да си почине малко. Водачът му каза, че това е наложително, защото миризмите на опожарено място са много силни.

— Давай по същество.

— Той заведе кучето на разходка и го пусна на известно разстояние от опожарената сграда. Песът надуши труп на около седемдесет и пет метра навътре в гората зад склада. Започнахме да копаем. Преди десет минути открихме човешки крак и една обувка. Прилича на мъжка. Останките бяха заровени относително плитко.

— По дяволите! Йеркер, трябва да…

— Вече поех ръководството на работата по гроба и прекратих разкопаването. Искам да дойдат съдебен лекар и криминолози, преди да продължим.

— Отлична работа, Йеркер.

— Това не е всичко. Преди пет минути песът маркира още едно място на около осемдесет метра от първото.

Лисбет Саландер си свари кафе на печката на Бюрман, изяде още една ябълка и в продължение на два часа преглежда страница по страница всички материали от проучването за нея, което Бюрман бе извършил. Той бе положил изключително голям труд, за да систематизира информацията, сякаш това му беше страстно хоби. Намерил бе документи, за чието съществуване дори самата тя не подозираше.

Прочете дневника на Холгер Палмгрен със смесени чувства. Бе изписал два черни тефтера с твърди корици. Започнал бе да го води след бягството на петнайсетгодишната Лисбет от дома на вторите й приемни родители, възрастна двойка в Сигтуна. Мъжът беше социолог, а жената — детска писателка. Лисбет остана у тях дванайсет дни, през които откри колко се гордеят с факта, че вършат добро дело, като поемат грижата за нея, и как очакват тя да им е дълбоко благодарна. Чашата преля, когато чу временната си приемна майка гръмко да възхвалява самата себе си пред една съседка и да й изнася цяла реч за това колко е важно някой да се погрижи за проблемните младежи. Всеки път, когато приемната й майка я показваше на познатите си, на Лисбет й се искаше да изкрещи, че не е обект на социален проект. На дванайсетия ден открадна 100 крони от касата за хранителни продукти, качи се на автобуса за Упландс-Весбю, а оттам на влака за Стокхолм. Полицията я откри шест седмици по-късно у един неин чичо по бащина линия.

Чичото беше готин. Осигури й покрив над главата и храна. Не желаеше да му се отплаща с кой знае какво. Единственото, което искаше, бе да я гледа скришом гола. Никога не я докосваше. Лисбет знаеше, че може да бъде определен като педофил, но не го смяташе за заплаха. Възприемаше го като затворен и асоциален човек. Впоследствие изпитваше странно чувство на роднинска привързаност, когато си спомнеше за него. И двамата бяха отхвърлени от обществото.