Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Приписваш си място в живота ми, убиецо, което никога няма да заемеш. Освен ако въпреки намирисващите ти на тамян думи не се възползуваш от грубата си мъжка сила.

Той си придаде изражение на пълно отчаяние.

— Поне не се вричай по този начин, красавице. Аз съм рицар. И остави на мене, рицаря, или да завладея с чаровни думи сърцето ти…

— Никога! — прекъсна го Благовеста.

— Не бързай да казваш тази дума, преди да си надникнала в книгата на съдбата. „Amor vincit omnia“ 197, са твърдели древните римляни и аз с търпение и всеотдайност ще проверя верността на тези думи. А ако се окажеш права, ако сърцето ти завинаги остане заключено за моите ласки, тогава поне не ще ми откажеш да умра в краката ти.

— А, това можеш да направиш още сега — подхвърли тя повече предизвикателно, отколкото с досегашната си погнуса. — В мое лице съвсем сигурно ще има един човек, който ще изживее искрена радост.

Не се знае докога каталанът щеше да изпробва красноречието си, в което имаше толкова вяра, ако един от помощниците му не се бе приближил до него и не бе прекъснал ухажването му:

— В нефа има интересен товар, капитане. Богати дрехи, скъпа покъщнина… пък и тези стотина корабници и галоери, капитане, и те са добра стока. Хората ни настояват тозчас да слезем на брега, да разпределим плячката и всеки да си получи своя дял.

Баронът-пират се опомни. Той си даде сметка, че точно сега надали беше най-удачното време за любовни излияния — екипажът му се състоеше от такива отчаяни разбойници, че ако не спазеше закона на служителите на Добрата Сполука, можеше да предизвика бунт срещу себе си. Все пак за да не загуби очарованието си на господар (той бе убеден, че вече поне отчасти го бе наложил на девойката), Анхел ди Буенафортуна каза още няколко галантни приказки и ги завърши с помпозното:

— Нека прекъснем за малко нашия разговор, избранице на сърцето ми, защото дългът ми към тези хора ме зове. После ще го продължим, за да не завърши той до края на дните ни.

И като размаха още веднъж шлема с пъстроцветния панаш, той отмина нататък. Огледа се — тази част на брега не му бе позната. После заповяда на помощника си:

— Да измерят с лота 198дълбочината и да пуснат котвите на безопасна дълбочина. А ей там отсреща има устие на река. На дромона ще оставим само дузина стражи, а с останалите хора и с пленниците ще поемем с нефа срещу течението. Там някъде ще оправим всички сметки според закона. — И не пропусна да подхвърли още един израз за ушите на девойката: — Барон Анхел ди Буенафортуна е човек на честта и по-високо от закона поставя само любовта си.

От северната страна на дюната, която ветровете бяха натрупали по продължението на реката, барон Анхел ди Буенафортуна извърши обичайната подялба на плячката. Всички вещи, заграбени от нефа, бяха съответно оценени, също и корабниците и галоерите, и каталанът раздаде на всекиго онова, което му се падаше по договор. Единственото, което изобщо не бе предложено за оценяване и подялба, бе плененото момиче — него ди Буенафортуна запазваше за себе си. Като свърши всичко, той, все придържайки се към неписания закон на пиратския ред, издигна глас, като се обръщаше едновременно към всичките си хора:

— Спазен ли беше обичаят? Има ли някои да е недоволен?

Отговори му неясен утвърдителен хор — пиратите признаваха, че ди Буенафортуна бе спазил правилата. И затова много странно прозвуча един глас откъм дюната — не заплашителен, но твърд и решителен:

— Аз съм недоволен, барон Анхел ди Буенафортуна.

Всички се извърнаха нататък. Към тях приближаваше Кривич. Беше гологлав, както ходеше най-често, с кръстосани на гърдите ръце и пристъпваше без бързане, почти нехайно, сякаш се разхождаше.

И слава Богу, че не вървеше бързо — така даде време на барона да се съвземе от смайването си. Не, смайване е слаба дума — каталанът цели минути изглеждаше така, като че току-що е бил поразен от небесен гръм. Ала като се овладя, той се постара да отговори с глас и държание, които да не отстъпват на гласа и държанието на твърде своенравния му съдружник:

— Недоволен ли си Кривич? Може би ще ни обясниш причината?

— Ти наруши договора между нас, бароне. Така, както вече те познавам, може и да си премълчал за него пред хората си, ала това не значи, че той не съществува. — От един джоб на ръкава си Кривич извади свитък, вързан с червена панделка. — Предполагам, че няма да имаш желание да им го прочетеш сега. Не ще го сторя и аз — ти, разбира се, ще представиш, че пише едно, а аз чета друго. Затова нека един от хората ти, който знае италийски, да свърши това вместо нас. Хайде, момчета, нека пристъпи напред онзи, който познава езика на италийците. — Не последва отговор, но това не смути Кривич. — Не се спотайвай, Диего — той се обръщаше към комита на дромона. — Зная, че си бил каторжник при венецианците и там си научил не само езика, но и писмеността им. Излез и чети!