Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Един много, много важен въпрос, дойке. Напълно сигурен ли е твоят човек, че Спарвиеро ще ни зарадва с гръцки огън, изстрелян с балисти, а няма да го издуха със сифони?

— Десет пъти го разпитвах и той все казва същото. В корабостроителницата правели на дромона площадка за балистата, и то малко под стената на бордовете, за да остане тя скрита за погледите ви. Сифоните се забелязват отдалече, Кременчо, и тъй като вие ще сте по-бързи от дромона… При това „моят човек“ видял и когато изчовъркват гюллетата, които после ще напълнят с гръцки огън.

За малко мъжете останаха замислени и съсредоточени, после познатата сияйна усмивка плъзна по русото лице на Кривич. Той издигна показалец и с шеговита заплаха го размаха някъде към юг.

— Пази се от предупредения противник, Ястребчо! — изрече самонадеяно. — Ще използуваш хитрост? Добре, ще воюваме с избраното от тебе оръжие.

Те поприказваха още малко с жената, после се измъкнаха от задната врата на странноприемницата, пък минута по-късно — „ни лук яли, ни на лук мирисали“ — влязоха от предната и заеха една свободна маса. От мястото си Спасуна Точилката изобщо не благоволи да ги погледне. Тримата мъже изчакаха да им донесат стакани и стомна вино, наляха си и едва тогава Беро отвори приказка:

— Много хубаво прозвуча това твое „Пази се, Ястребчо“, Кривич, но няма да скрия — загрижен съм. Бях момче, когато ми се случи да видя гръцки огън. Май не съм виждал нищо по-страшно. Мигом всичко лумваше в пламъци…

— Ти каза — продължи думата му Добрил, — че на хитростта ще противопоставим хитрост. Имаше ли нещо на ум или само така?…

— Само така. Ала не и само така. План нямам, но затова пък имаме още време — все ще измислим нещо. Важното е, че сме предупредени. Ние… — Кривич не довърши и с особено изражение се загледа в чашата си. Дълго, много дълго стоя така неподвижно, после вдигна очи към помощниците си. — На сивите пясъци южно от Анхиало ми се мярнаха развалините на някакъв кораб…

— Как не си го познал! — рече веднага Беро. — Ами че това е твоят „Отмъстителят“. Разцепил се е на две в плитчината, сетне бурите са изхвърлили останките на брега. Людете, разбира се, са го разграбили, останали са само двете половини на черупката.

— „Отмъстителят“, точно това ни трябва — продължи все така унесено Кривич. — За по-бързо се вдигнете с вашия линьо, приятели, и идете да разгледате останките на галерата. Интересува ме не дали може да се поправи (тя и да се поправи, ще струва повече от една нова галера), а дали може да се постегне дотолкова, че няколко дни да се държи над водата. И да се издокара така, че да заприлича на „Кротушка“. Тръгнете още днес. Аз ще ви чакам на Свети Иван.

Те платиха и си тръгнаха. От стомната вино не бяха изпили дори половин стакан…

Като преброи отново всичкия огромен багаж на нефа — ракли, бали, покъщнина, делви с храна и тъй нататък, и тъй нататък, — Благовеста слезе да се сбогува с изпращачите си. Не бяха многобройни — Трошан не бе оставил особено добри спомени за себе си…

Още преди да се хвърли в прегръдките на Радомира (те бяха прекарали няколко хубави седмици тук, във Варна), напред се изстъпи Смед, син на Драгия:

— Още веднъж от сърце ти предлагам, Благовесто, да те съпроводя с галерата си до Созопол. Не мисли, че с това ще злоупотребя с властта си: в моите задължения и без това влиза да бдя за сигурността и спокойствието на крайбрежието.

— Аз пък от сърце ти благодаря, но ти отказвам, Смед — усмихна му се девойката. — Бди над спокойствието на крайбрежието, но не и над дъщерята на бившия кефалия. — С крайчеца на очите си тя забеляза с какво доволство изслуша думите й Радомира и си помисли: „Охо, тук става нещо… Май ще се идва отново във Варна, този път на сватба…“ А гласно продължи: — И какъв смисъл има, Смед? Морето е тихо, крайбрежието е мирно, не е запомнено някой да посегне на нефа — защо трябва да ме придружаваш до Созопол?

— Не съм съгласен с тебе, Благовесто. Крайбрежието сега е като гора, в която на всяка крачка са заложени капани. Или да го кажа на „по-морски“ език: гледано отгоре, морето е гладко и като заспало, ала газиш ли в плитчините му, всеки момент може да попаднеш в дънна яма.

Началникът на нефа, човек с бели коси и бронзов загар на лицето, сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи, Смед. Обещавам ти аз лично да се грижа за Благовеста. И да ти кажа право, никога друг път не съм поемал по-леко задължение. Вече съм плавал с това чудесно момиче, познаваме се. И да знаеш — тя сякаш е родена за корабник. — Беловласият мъж се засмя. — Помни ми думата, един ден ще ни вземе хляба из ръцете…