— Но ако чух добре — не му остана длъжен логотетът, — стана дума и за възможна война на суша. А искам да ти припомня, млади човече, че остров Свети Иван, бърлогата и крепостта на Кривич, не само е част от земята на Българското царство, но и, казват, бил непревзимаем. Ала хайде, нека да пренебрегнем това последно обстоятелство. Българите отдавна ви показват, че са готови да воюват даже не за земята си, но и за морето, което принадлежи към нея. Нападението над острова ще е равносилно на започнали военни действия, уважаеми благородници, което за вас ще доведе до неприятни последици както от страна на българския цар Светослав (който, споменато между другото, доказа, че никак не е за подценяване), така и от Комуната. — Никой не се готвеше да му възрази, но Адриан Кастамонит сметна за необходимо „да закове дъската с още един гвоздей“, както разказваше по-късно на хората от близкото си обкръжение. — Ще добавя — продължи, — че също и моят господар Андроник Палеолог, императорът-баща, е безусловно против предизвикването на една нова война с българите, уважаеми благородници. Няма защо да крия от вас, ние във военно отношение още не сме се съвзели от неуспеха си при Скафида. И император Андроник не позволява и дума да се произнесе за нова война…
Сега вече и Маурицио ди Чекини не намери дума да възрази. И за малко се възцари неловко мълчание. Романо д’Анци се престори на зает да премества плодовете и плодовите сокове към гостите си. Луиджи Бокардо се задави в изкуствена кашлица. Аугусто Леони от Килия се приведе да си вземе някакви бележки на листа пред него.
— Моя длъжност е да обобщя говореното до тук — вдигна най-сетне глас Лучано Мизино. — Видяхме всички, че съветът, даден ни от капитан ди Чекини, е може би мъжествен, но неосъществим. Затова пък напълно в нашите права е да обявим маона на нашите колонии. Ще си помагаме взаимно със сведения и с въоръжена сила. Но само в отбрана ! Изразих ли се достатъчно ясно?
— Прието!… Прието!… Прието!… — чу се от различни страни.
— В такъв случай — обади се на свой ред Романо д’Анци — аз ви каня да преминем в трапезната стая, уважаеми гости. Предлагам ви да проверим майсторството на моя готвач, който е приготвил за случая изтънчена вечеря. Заповядайте!
Повечето понечиха да се надигнат, но един властен глас ги спря.
— Момент, уважаеми господа консули. — Говореше Джанлука Спарвиеро. Дали заради острия му черен поглед, или поради прегърбения римски нос, но в тази минута капитанът твърде напомняше на птицата, чието име носеше. — Ще дръзна да кажа, че изпитах срам, дордето ви слушах. Порка мизерия 189, сякаш говорим за поход към Индия, а не за разправа с един нищо и никакъв пират…
— Ще ти дам възможност да се доизкажеш, синьор капитано — с наставнически тон го смъмри Мизино. — Но имам две забележки. Моля да подбираш изразите си; тук, трябва да ти напомня, не се намираш на палубата на своята галера. — Консулът на Тана очевидно намекваше за току-що избълваното „порка мизерия“. — А що се отнася до „нищо и никакъв пират“, ще си позволя да отбележа, че ти лично като че ли на два пъти загуби в битка с него. Веднъж когато той беше още Кремен и втори път — когато стана Кривич.
Плесницата беше много силна дори и за такъв буен човек като капитан Джанлука Спарвиеро. За няколко секунди той зяпна слисано, после се видя как гъста червенина избива изпод туниката му и се разлива по бръснатото му лице; дори смолистата му коса сякаш придоби червен оттенък.
— Чакаме да чуем продължението — подкани го консулът на Тана.
— Вие взехте решение да образувате маона и да преминете към глуха отбрана. Това е ваше право и аз няма да го обсъждам. Но докато вие се защитавате по избрания от вас начин, моля за разрешението ви, уважаеми господа консули, аз със собствени сили да се справя с този, на когото могъщата Генуа прави честта да обяви война.
— Нямам нищо против — рече Лучано Мизино и нестройният хор на онези, които винаги казваха „да“, отново го подкрепи. — Стига, разбира се, да не престъпиш отново морската граница на царството, както впрочем вече го направи на два пъти.
— Обещано! 190
— Все пак ще ни издадеш ли мъничко от плана си, капитане? — запита Аугусто Леони, като придружи думите си с хитра гримаса.
— Бих искал първо да го дообмисля — дипломатично отклони отговора Спарвиеро. — Ще ви очертая само най-общите рамки на замисъла си. Ей сега бях справедливо обвинен, че на два пъти съм претърпял поражение от Кривич. Вярно е. За мое оправдание ще ви кажа само, че и в двата случая станах жертва не на битка гърди срещу гърди, а на военна хитрост. Разбирате ли ме, уважаеми господа консули? Военна, но хитрост. Е, добре — този път съм с намерение да сразя пирата със собственото му оръжие. Ще го потърся вече не за открит бой, а за да го заловя или убия с хитрост.
Читать дальше