Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Какво излиза от това? — рече, задъхвайки се в смях. — Аз, пиратът, поставен извън закона, се грижа за царството, докато ти, управителят и представителят на цар Светослав…

— Вън! — изрева с всички сили дуксът. — Вън!…

Така завърши първата среща между дукса на Созопол Трошан и прославения пират Кривич. Те дори и не подозираха, че в книгата на съдбата било отбелязано тя да е и последна…

Съвет на колониите в Понта — това като че ли не беше се случвало от войната с Венеция насам. Но да се свика съвет на генуезките колонии поради война с един-единствен човек, това положително не бе запомнено в цялата дълга история на Комуната.

Незапомнено, но все пак се случи. Изиска го и го наложи самият живот — тъй или иначе повече от година Генуа търпеше поражение след поражение и не от някакво могъщо кралство или съюз на големи и малки държави, а от един пират, който бе избрал за свое знаме черен лъв на жълта основа.

Както и можеше да се очаква, починът за съвета принадлежеше на Лучано Мизино. Не само защото неговата колония бе понесла тежък удар от пирата Кривич, а повече от това — защото Тана бе призната за първа по важност от колониите в Понта. А за място на срещата определиха Пера; никой нема̀ смелостта да го признае, но се насочиха именно към тази колония, защото там, под крилото на непревзимаемия Константинопол, щяха да се чувстват в безопасност — примерът с Тана им бе показал, че за този Кривич, съчетал в себе си необуздания храбрец и опитния стратег, сякаш не съществуваше нищо невъзможно…

За деня на съвета пристигнаха всички поканени, липсваше само представител на Ликостомо. Впрочем той май и не беше поканен: каза се вече, че Ликостомо не представляваше колония в познатия смисъл на думата, а остров-крепост, нещо като крайпътна станция за корабите, плаващи на север към тържището при устието на Бористен 184или към Кафа и Тана. Предвид на важността на съвещанието колониите бяха представени от консулите си. Освен тях присъствуваха извънредно тесен кръг лица: логотетът на Византия Адриан Кастамонит — малък знак на уважение към съимператорите и тяхната столица, и двамата опитни генуезки капитани Джанлука Спарвиеро и Маурицио ди Чекини. Те бяха в много особено положение, тези капитани. И двамата бяха загубили корабите си в борбата срещу Кривич, но Комуната не само не ги наказа, но им разреши да останат в Пера и от там да ръководят военните действия срещу пирата. Впрочем това разрешение бе дадено на Спарвиеро, а по-късно без специални декрети към него се присъедини и ди Чекини.

Като домакин съвещанието откри Романо д’Анци, консул на Пера. Той очерта накратко ненормалната обстановка в Понта, а после даде думата на най-старшия — и най-пострадалия — Лучано Мизино. Консулът на Тана говори повече от час и описа всичко най-подробно. Започна честно от собствената им — на Генуа — вина със съзнателното пренебрегване на българските закони и на правата на България върху прибрежната част на морето, породило първите търкания между Комуната и царството. Спря се после на появяването на „този Кривич, който за няколко месеца се превърна в зъл демон за Комуната в Понта“, изреди многобройните му пиратски успехи и завърши със сбито, но точно описание на злополучието на Тана. За чест на Мизино трябва да се каже, че не премълча и някои добри прояви на пирата: почтеното му държане в Тана и проявената справедливост при няколкото извършени насилия, връщането на заложниците и така нататък.

— Трябва да имаме смелостта да погледнем истината в очите, благородни синьори — поде след него Аугусто Леони, консулът на Килия, — че Понт не само не стана „mare nostro“, а е море на Кривич. И трябва като хора с мъдрост и опит да се съобразяваме с този факт. Поне аз се съобразих и не съжалявам за това.

— Как? — попита д’Анци.

— Като не само си платих за преминаването през българските води, но и наех една българска галера да ме охранява.

— Позор! — изсумтя Спарвиеро, но Аугусто Леони начаса отхвърли обвинението:

— Не виждам нищо позорно — каза. — Доказа се от изминалата година, че Кривич, макар и смъртно обиден от своите, никога не напада български кораб. Възползувах се от това и срещу умерено заплащане най-старшият български корабен началник, някой си Смед, ме посрещна при Констанция 185с галерата си и ме съпроводи до Кастрич, на самата граница между България и Византия. Пътуването ни бе толкова спокойно, че заприлича на разходка. И пристигнах от Килия до тук само за три светли дни; ако не бях предприел това, което младият и буен капитан нарече „позор“, щяхте да ме чакате още цял месец, докато обикалях Понта чак покрай източните му брегове.