Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— За да ми кажеш това, ли беше поканата ти, капитане?

— Не. За да ти предложа да вземеш участие в замисления от мене удар. Но когато се сдружаваме за нещо толкова голямо, трябва да сме наясно не кой какво се хвали, а кой какво е доказал, че може. И с оглед на това да определим мястото и ролята на всекиго в начинанието.

— Начинанието… Ти още не си го споменал, капитан Кривич.

— Колонията Тана и несметните й богатства — беше отговорът.

За миг изглеждаше така, сякаш каталанът се бе удавил на сухо.

— Тана!… — повтори той изумено. — Мадре де диос 171, мигар си дръзнал да… Дявол да го вземе, но това би било наистина удар, за който ще се разчуе по всички морета!…

— Да смятам ли, че си съгласен, ди Буенафортуна?

— Ето ръката ми, капитане — отговори онзи с лекотата на авантюриста по занаят. — Ето ръката ми за бран и за… златото на Тана.

Едва сега двамата заговориха наистина за работата. Не беше лек разговор — имаше в него и много недоволства, и спорове, и пазарлъци. В края на краищата се споразумяха за следното:

Съдружието им щеше да бъде „въобще“, а не само за Тана. Когато действуваха заедно — както щеше да бъде на първо място при нападението върху колонията, — общите действия щеше да ръководи Кривич и Анхел ди Буенафортуна обеща пълно и безпрекословено подчинение; за тези случаи уговориха и цяла сложна система за разпределяне на плячката — какви дялове щяха да получат тримата капитани (те двамата и Беро от „Добродушко“), дяловете на комитите и кръмчиите, а още по-надолу на водните ратници и галоерите. В другите случаи, когато някой от трите кораба действуваше самостоятелно, плячката следваше да се дели просто на три — по една третина за отсъствуващите кораби, — а как щеше да разпредели капитанът дяла на своя кораб, това си оставаше негова работа. В споразумението влязоха и още две точки, които каталанът искаше да отмине с досада, но — обратното — Кривич се запъна за тях „като рак на бързей“. Ставаше дума да не се нападат никога и при никакви обстоятелства български кораби и при всички действия да не се действува безименно, по пиратски безлично и тайно, а винаги на мачтата да се вее пряпорецът на съответния капитан.

— Добре де, добре — с отегчение се съгласи ди Буенафортуна. — Ала знай, че аз нямам пряпорец. Само на платната ми е изписан черният кръст на родната ми Каталония. Това е достатъчно, нали?

— Достатъчно е — съгласи се Кривич. — А сега да отидем у дома и всичко да скрепим върху бомбицина 172пред свидетели.

Те станаха, поразкършиха се (бяха прекарали твърде дълго неподвижно), каталанът извика на гребците си да приберат доспехите и оръжията му и двамата се отправиха един до друг към сградите.

— Господи! — изумено възкликна ди Буенафортуна. — Ти си построил и църква? Никога не бих го допуснал за един пират…

— Само параклис — каза непроницаемо Кривич. — На името на свети Никола. За нас, православните, той е покровител на тружениците на морето… дори и когато плават под пиратски стяг…

В работната стая на Кривич се появи неочаквано затруднение: те говореха помежду си на онзи пристанищен език, който нямаше своя писменост, а нито Кривич знаеше езика на каталаните, нито ди Буенафортуна — езика и писмеността на българите…

След доста лутане се разбра, че има само един език, който и двамата владеят и говоримо, и писмено — италийският на главното му наречие — тосканското.

И стана така, че договорът за нападение над италийската колония бе написан на езика на самите италийци…

Своеволията на Анхел ди Буенафортуна започнаха още преди началото на похода. На своя глава и без не да поиска разрешение, а поне да уведоми Кривич, той нае някой си Петър, Пиетро, Пиер, Педро — всеки го наричаше, както му беше най-удобно на езика и той се отзоваваше на всяко име, — човек с по-тъмно минало и неразгадаемо настояще и от самия каталанец. Сигурните неща, които се знаеха за него, бяха само, че притежава един дромон в прилично състояние, но, кой знае защо, го държи на стоянка не в Созопол, а в Урдовиза 173. И още — че не поддържаше постоянен екипаж, а за всеки отделен набег събираше по около двеста души от онези отчаяни търсачи на приключения и на лесно придобити пари, които никога не липсваха в Созопол. „Прецених, че за моята роля в плана за нападението силите ми няма да стигнат — обясни ди Буенафортуна, когато Кривич го наруга за самопроизволните му постъпки. — Педро го бива в боя по море и на суша, ще ми бъде в помощ.“ Не беше трудно да се отгатне същинската подбуда на каталана — той искаше плячката да се дели на четири, като вероятно имаше намерение да даде по-малко от една четвърт на този Петър или Педро, — ала вече нямаше време да се правят големи промени (пък и тайничко се страхуваха Петър да не отмъсти, като издаде начинанието им) и останаха така, с четирите кораба. И една нощ в края на май потеглиха. Както бе разпоредил Кривич, движеха се един след друг на около едно поприще от кораб до кораб. Водеше Беро с линьо „Добродушко“, след него ди Буенафортуна с катаргата си (по-късно Кривич щеше да си даде сметка, че не е видял черните каталонски кръстове на платната), после Петър с дромона и накрая Кривич с „Кротушка“. Според очакванията им прекосяването на Понта премина напълно незабелязано — не случайно Кривич бе избрал придвижване настрана както от бреговете, така и от обичайните пътища на генуезките кораби. Избиколиха Кафа посред бял ден, ала толкова далече на изток, че беше немислимо да попаднат на нежелана среща. Но затова пък през тесния пролив към Меотида се провряха при пълно безлуние, когато и най-острите очи не виждаха по-далеч от носа си. И след още един ден път наближиха Тана.