Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

С изпитателно око и Кривич огледа госта си. И тънка подигравателна усмивка се сгуши между брадата и мустаците му. Макар да идваше на гости, каталанът бе навлякъл пълни бойни доспехи — стоманен шлем със снопче пера на върха, излъскана до блясък броня и също такива раменници и наколенници. Пък колко оръжие бе накачулил по себе си! То бяха меч и мечица, бойна брадва, шотландски боздуган 169и какво ли още не. Ако имаше на ум сам, с двете си ръце, да превземе Свети Иван, той надали щеше да се запаси с повече оръжие.

Иначе от Анхел ди Буенафортуна се излъчваше дива мощ, която напълно отговаряше на мрачната му слава. Висок, но не чак великан, той беше с широка, почти квадратна глава, поставена върху як, масивен врат. Вероятно огромна сила имаше и във всеки мускул на тялото му, щом като с цялата тази железария върху себе си мъжът се движеше с лека и пъргава походка; за такива като него се казва, че „камък да стисне — вода ще пусне“. Ала в това време, когато физическата мощ се смяташе украшение за мъжа, при Анхел ди Буенафортуна тя отблъскваше. Кривич се запита за причината и скоро я откри — тя беше животинска, не човешка. Отблъскваше и този постоянен израз на стръвен хищник върху лицето на каталана. За това лице очевидно се полагаха много грижи — от прическата, която се подаваше изпод шлема, до майсторски подстриганата в четириъгълна форма черна къса брада, — ала тясното чело, съединените свъсени вежди, приближените очи на рис, потръпващите ноздри и тънките като ивички синкави устни издаваха жестокосърдечна и безжалостна природа.

Разговорът, както е речено, не потръгна още от първата дума. Кривич произнесе неизбежното приветствие:

— Добре дошъл на моя остров, ди Буенафортуна.

А каталанът отвърна троснато:

— Барон ди Буенафортуна.

„О, такава ли била работата! — присмя се в себе си Кривич. — Много добре, приятелю. Тогава ще те науча на що българите думат «каквото повикало, такова се обадило». А ти се сърди на себе си…“ Но гласно се поправи спокойно:

— Добре дошъл на моя скромен остров, барон ди Буенафортуна. Не крия, че поканата ми е за разговор по работа, ала постигнем ли спогодба или не, пожелавам да запазиш добър спомен от гостуването си при мене.

Анхел ди Буенафортуна облещи очи от смайване. В пъстрия си живот той бе видял много — от кралски палати до криене в мечи хралупи, но да чуе един пират да го приветствува с изискаността на франкски благородник, това бе вече нещо съвсем ново и неочаквано за него. А докато той се съвземаше, домакинът на острова предложи:

— Вътре — Кривич имаше предвид своето живелище — цари непоносима задуха. Не предпочиташ ли, бароне, да останем на чист въздух? Виж какво море се е ширнало, пък и този полъх на греко…

— Иска ли питане, капитан Кривич. Нека останем на въздух.

Настаниха се на два камъка край брега; бяха издялани така, че да дават удобства на столове с ниски облегала.

Тук последва нещо, което даде повод на каталана отново да ококори очи. Кривич само направи някакъв знак с ръка — все едно че щракна пръсти над главата си — и веднага се появиха двама от неговите хора в жълто и кафяво; единият постави малка масичка помежду им, другият поднесе стакани с добре изстудено вино. Поднесоха вино и на гребците в ладията, но не ги поканиха да слязат на брега.

— Тук е като в пещерата на Аладин… — изрази възхищението си гостът, но Кривич поклати глава.

— Има една съществена разлика, бароне. За моята „пещера“ няма магическо „Сезам, отвори се“. На това късче земя може да стъпи само човек, когото аз поканя.

Те пиха (малко — и двамата знаеха, че им предстои важен разговор, в който трябваше да участвуват с бистри глави), после се заприказваха за врели-некипели. И постепенно се случи онова, което Кривич бе очаквал: слънцето жулеше немилостиво като за месец май и напече железариите по каталана, та не след много по лицето на госта се проточиха вадички пот.

— Май стана горещичко… — несмело подхвърли ди Буенафортуна.

— А, напротив. Времето е прекрасно като за пролет по тези ширини — възрази българинът и продължи с веселия, но празен разговор. Постепенно гостът все по-трудно отговаряше: сварѐн като пиле в бронята си, нему бе пресъхнала устата, та за да пророни дума, трябваше да я наквасва с по глътка от стакана. И толкова зачести това наквасване, че хората на Кривич два пъти му доливаха, докато домакинът все още едва бе презполовил своето вино.

— Сгорещих се — изпъшка по едно време каталанът. — Като че ще е добре да махна поне шлема…