Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Постъпѝ, както ще ти е по-удобно — помръдна дясното си рамо господарят на острова. Но добави: — И все пак жалко — толкова си представителен в тези блестящи доспехи, бароне…

Въпреки подмятането Анхел ди Буенафортуна с облекчение свали шлема си. Видя се само, че има твърда и права коса с цвят на гарваново крило, ала претенциозната прическа тъй и не можа да изпълни предназначението си да стъписа домакина — косата се бе сплъстила и смачкала под шлема…

Но с това не се свърши. Слънцето продължаваше да сипе жар, та баронът едно след друго се освободи от всичките си доспехи. И постепенно до него се образува внушителна купчина от железа — броня, ръкавици, лакътници, наколенници, цяла колекция от какви ли не оръжия.

— Е, сега е друго!… — въздъхна с облекчение каталанът.

— „Другото“ е може би онова, което трябваше да си бъде от самото начало — с непроницаемо лице каза Кривич. — Поне по нашите обичаи не е прието човек, когато е поканен на гости, да отива в такъв вид, сякаш ще влезе след минута в сражение. Но всъщност може би съдя пресилено, бароне. Аз те поканих, защото ти поиска среща и разговор с мене. И в такъв случай в сила са вашите, а не нашите правила за гостоприемство. Впрочем ще ми обясниш ли, причината за твоето желание да се видиш с мене?

Ди Буенафортуна разбра, че досега е било само урок — все едно подръпване по ухото, — а разговорът тепърва започваше. И той остави стакана си на масичката.

— Стоял ли си някога да наблюдаваш мравуняк, капитан Кривич? Да? Тогава сигур си видял как постъпват тези дребни, но мъдри твари — мравките. Когато една е попаднала на добра храна, ала силите не й достигат да я нарами, другите й се притичват на помощ и малкото им богатство лесно бива пренесено до мравуняка.

Кривич кимна утвърдително.

— Какъв е смисълът на тази притча?

— Аз имам великолепен кораб и екипаж, с който се наемам да превзема и царството на Хадес 170. Но при Анхиало ти доказа, че също те бива. И аз си помислих, че ако обединим силите си…

— Сигурно не сме равностойни — поклати глава Кривич. — Моята сила е само върху ей тази синя повърхност и не бих се наел да посегна на владенията на Хадес.

Каталанът се засмя. Не, това неговото не беше усмивка. Той просто издърпа краищата на устните си, докато всичките му тридесет и два зъба лъснаха между брадата и мустаците, после отново ги върна на мястото им. Това беше движение на мускулите на лицето, мимика, а не усмивка, която е свързана по невидими пътища със сърцето.

— Мислех, че разбираш от иносказания — каза.

— Когато се разговаря по работа, иносказанията са опасно нещо, ди Буенафортуна.

— Барон ди Буенафортуна — отново го поправи каталанът.

— Не, само ди Буенафортуна — властно рече Кривич. — Докато бяхме гост и домакин, можех да уважа титлите ти, дори ако държеше да те наричам не барон, а дож, крал или — защо не? — император. Но като ще говорим по работа, ние сме само двама капитани и нищо друго . Какво, не си ли съгласен, ди Буенафортуна? Тогава позволи ми да те изпратя до ладията ти…

— Говори, капитан Кривич — свъсено остана на мястото си гостът и очите му сякаш се събраха по-близо едно до друго. — Когато ме покани, ти навярно също си имал причина за това…

— Даже две. Намислил съм един голям удар, от който златото ще потече върху главите ни по-щедро, отколкото се лееше дъждът онзи ден. Но силите ми не стигат. Имам нужда от съдружник и съюзник.

— Чудесно! — възкликна другият. — Значи и ти си мислил за мравките, макар и по друг начин. А втората причина, капитане?

— Името ти — беше неочакваният отговор. — Доколкото разбрах, Анхел ди Буенафортуна означава Ангел на Добрата Сполука, нали? Замисълът ми е така дързък, че наистина ще се нуждае от един Ангел на Добрата Сполука.

Каталанът закима енергично и за секунда повторно разкри седефената редица на зъбите си.

— Точно така, точно така — потвърди самомнително. — И трябва да знаеш, капитане, че името има пълно покритие от делата.

— Ако се вярва на приказките в Созопол, това „пълно“ надали е чак толкова пълно — безизразно произнесе Кривич. — Мълвата твърди, че добрата ти сполука досега е само един генуезки дромон с жито от Хазария и две ромейски ладии със скумрия. Или погрешно са ме осведомили?

— Не съм виновен аз, че съдбата не изпрати нещо по-значително на пътя ми. Тогава друга песен щеше да се пее във вмирисания Созопол.

— Но в такъв случай къде остана прословутата ти „буѐнафорту̀на“? — вдигна вежди Кривич и в отговор другият го стрелна с маслинените си зеници.