Арчибалд Кронин - Зелени години

Поставих прибора на масата в дядовата стая и докато той тайно ме наблюдаваше, аз започнах да изучавам диапозитивите един по един. Откак се сприятелихме с Гавин той малко охладня към мен. Никой не можеше така лесно „да се надува“ като дядо. Мисля, че в сърцето си одобряваше скитанията ми из блатата, но тъй като не участваше в тях, даваше вид, че се отнася към тях с презрително неодобрение. Сега обаче любопитството му надделя.

— Що за ултрамодерна глупост имаш там, Робърт?

Назова ме с пълното ми име, а това означаваше, че не е в най-добри отношения с мен. Обясних му с готовност и скоро той вече седеше до мен, притиснал око към тайнствената тръба, въртеше приспособленията за регулиране и се правеше, че има ненадминати познания за този апарат. Виждах, че той го очарова и когато след вечеря надникнах в стаята му, дядо със задълбочен израз на лицето още седеше прилепен към тръбата.

— Сили небесни! — извика той. — Виждаш ли тези твари в сиренето?

Така за дядо и мен започна една ера на удивителни приключения, когато размахвахме крила в неизвестното. Скоро изчерпахме всичко от избелелия учебник на мис Джулия Блеър; тогава дядо, движейки се към библиотеката като някой новопоявил се Хъксли 7 7 Хъксли — последовател на Дарвин. — Б.пр. , донесе някои по-солидни книги: „Елементарна биология“ на Брук, „Живи водни бурени“ на Стийд и най-внушителната от всички — „Животът в езерото с трийсет цветни снимки“ на Грант. През деня, докато бях на училище, той се ровеше из околните застояли вирове и вечер, свършил с уроците си, аз сядах до него, за да сравняваме съществата, попаднали под нашите магически лещи с илюстрациите в книгите. Представете си как се вълнувахме, когато идентифицирахме някоя бавно подвижна амеба и се смайвахме от извиването на някоя ротатория. Запомнете — още нямах девет години, още таблицата за умножение не знаех добре.

Как съм опиянен от чудесата на новия живот. Гнездата са пълни с новооперени птичета, протягащи вратлета за храна, в полето, зад кестените стоят жребчета, в пасбищата на фермата Сноди до овцете блеят агънца. Има една дума в книгите ми, значението на която смътно долавям — възпроизводство. Някои от моите малки същества се размножават чрез просто деление, други — чрез един по-сложен процес на сливане. Объркан чувствувах, че съм на прага на велико откритие. Кой ще разкрие тази неизвестна тайна? Навярно от всички хора само Бърти Джамисън може. Гавин, спокойно освободен от училище от всемогъщия си баща, замина за една седмица в Лас, за да използува времето на движението на пролетната сьомга по Лох. Всяка вечер се връщам в къщи с Джамисън и тайфата му, но край тяхната къща, близо до Драмбък роуд, те ме оставят със забележката, че съм „много малък“, за да отида с тях и изчезват в пералнята, заключват вратата и спускат капаците на прозореца. Стоя отвън печален и отвътре, а там трябва да е тъмно, чувам шум и кикотене. Когато се появяват, Бърти ми казва глуповато, че в знак на огромно благоразположение, следващата вечер мога да вляза с тях.

Вън от себе си съм от радост. И когато сядаме с дядо пред диапозитивите, му споменавам за това.

— Какво! — скача той, обръща скъпоценния микроскоп и удря с ръка по масата. — Няма да ходиш в тази пералня. Само през трупа ми! Никога, никога!

Другата вечер аз излизам от училище, а той ме чака навън. Хваща ме за ръка и когато Джамисън изтичва покрай нас, нанася такъв удар на нещастното момче, че едва не го събаря на земята. Влачи ме сърдит, а аз не мога да не мисля колко странни и невероятни са проявленията на пролетта.

А пролетта продължава. От Драмбък роуд излизаше една сляпа уличка, къса, незабележима, с малки къщички и носеше разочароващото име „Банкс лейн“ 8 8 Банкс лейн — (англ.) улица банкова. — Б.пр. . Тя накърняваше малко скованата аристократичност на централния път, населен с видни личности и чиновници от градчето, като се започне от кмета, мине се през началник-гарата, началника на пожарната команда и се стигне до самия здравен администратор Леки. На „Банкс лейн“ живееха няколко мъже, механици и техници, които хвърляха леко петно върху съседите си, защото вършеха „мръсната работа“ в котелния завод. За щастие в пет часа сутринта, когато заводската сирена ги вдигаше от леглата, никой не можеше да ги види, но по обяд и вечер подкованите им обувки неуместно отекваха по чистия паваж, мръсните им дочени дрехи, омазнените ръце и лица изглеждаха страшно не на място например до бялата униформена шапка и лъскавите метални копчета на мистър Леки.