Арчибалд Кронин - Зелени години

— Гледай, Гавин, гледай! — извиках пронизително, приближих се до него и показах към планината.

Той сериозно кимна:

— Това е Бен.

Бих могъл да гледам така цял живот, но той ме примами към падината на ловния участък покрай една боядисана в бяло ферма с краварник и пристройки, струпани около нея във формата на правоъгълник. В двора миришеше на крави и сено; един ракитов храст, вече ярко жълт, засенчваше задната веранда. Пресичахме землището на фермата, над главите ни кръжаха навяци, пчели жужаха сред ярки прещипи, кравите лежаха на сянка, обърнали глави в една и съща посока, едва преживяха и само потрепваха с уши, за да прогонят мухите и ни гледаха изкосо с големите си влажни очи.

Стигнахме края на полето и започнахме да се изкачваме нагоре към по-високите върхове.

Ловният участък, до който ме доведе Гавин, беше почти в небето — пустош, изпълнена с музика, на места блатиста и нарязана от варовити върхове. Напредвахме, приведени напред, очите ни търсеха, опипвайки между пурпурния салеп и влажната блатна мирта и ни се струваше, че се надхитряме с пухестите облаци, носещи се в синьото небе точно над главите ни. От време на време Гавин се спираше, за да ми посочи мълчаливо някоя рядкост: росенката — растение, което омотава и поглъща насекоми, чисто белият салеп с невероятен аромат. Веднъж на пътеката ни се стрелна пепелянка и преди да успея да извикам, Гавин й смаза главата с тока на обувката си. Обядвахме на една плоска скала, Ветровития зъбер, до която стигнахме след най-шеметното си изкачване.

В продължение на месец с цялото си умение и решимост Гавин търси яйцето, но безрезултатно. Един следобед, когато обезкуражени се връщахме от най-далечната си експедиция, аз се забавих в някакво мръсно блато. Странно, но започнаха да ме интересуват тези планински блата, гъмжащият живот, изобилстващ в техните води. Наведох се да загреба малко попови лъжички с ръцете си. После, като в сън, погледът ми попадна върху груба слама, небрежно разпръсната по някакъв мъх наблизо. Върху сламата лежаха три яйца — големи, златистозелени с пурпурни петна.

Нададох вик, който накара малката тъмна фигура на Гавин на фона на небето да се спре. Беше уморен. Но дивашки размахваните ми ръце го върнаха с тежка походка при мен. Без да говоря, посочих мъха. Не можах да видя лицето му, но по внезапното вцепенение почувствувах, че най-после сме намерили гнездото.

— То е! — той нагази до колене и донесе едно яйце. Седнахме в края на блатото и с изключително внимание, пускайки го първо във водата, за да види дали не е развалено, Гавин го продуха и го сложи в ръката ми. — Ето! Красиво е, нали?

— Изключителна красота! — радвах се аз. — Толкова съм щастлив, че най-после го намерихме — полюбувах му се и го подадох: — Заповядай, Гавин.

— Не! — и той се вторачи право напред в останалите яйца, а аз знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да ги докосне. — То е твое, а не мое.

— Недей, Гавин, твое е.

— Не, твое е! — настоя той стоически. — Ти го намери, и който го е намерил, негово е.

— Никога не бих го намерил, ако не беше ти — уговарях го аз, — твое си е, само твое.

— Твое е — настоя той леко.

— Твое е — извиках аз.

— Твое е — смотолеви Гавин.

— Твое е — почти изплаках аз.

Отчаяно се препирахме, докато накрая, доведен до капитулация, изтърсих голата истина:

— Гавин, повярвай ми, яйцето е чудесно. Но не го искам. Аз нямам колекция, а ти имаш. Това, което наистина ме интересува, са жабите, поповите лъжички, водните кончета и тем подобните. Ако не вземеш яйцето, заклевам се, ще го… ще го хвърля.

Тази страшна заплаха най-после го убеди. Той се обърна и ме погледна — сивите му очи светеха от задоволство. Гласът му трепереше.

— Тогава ще го взема, Роби. Но не така, за нищо. Няма да е справедливо. В замяна ще ти дам нещо… Нещо, което имам и знам, че на теб ти харесва.

Той уви скъпоценното яйце в памук, сложи го в колекционерската си кутия и ми се усмихна под полуспуснатите си ресници с онази срамежлива и малко печална усмивка, която изпълни сърцето ми с радост.

Същата вечер изнесох от стаята му единствения предмет, който желаех, откакто под указанията на Гавин се бях научил да работя с него. Това бе един стар сложен метален микроскоп. Някога той е принадлежал на сестра му Джулия, защото тя като момиче минала курса по естествени науки в Уинтънския колеж. По устройство прост, той имаше два окуляра, два обектива и лещите, макар закрепени неподвижно, бяха на фирмата „Смит и Бек“ — дори и в малките неща кметът Блеър трябваше да има най-доброто. Към уреда имаше няколко елементарни диапозитива и една плесенясала книга с пожълтели страници. Първата глава се наричаше „Какво можете да видите в капка вода“, втората — „Структурата на крилото на муха“.