Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Не беше необходимо да ги броя, за да знам, че са дузина бели рози и една-единствена червена. Жан-Клод ми изпращаше бели рози години наред, но откакто станахме любовници, се появи тринайсета роза. Червена, кървавочервена, остров на страстта, изгубен в морето от бяла чистота. Тук нямаше картичка, защото не беше необходима.

Джамил се беше облегнал на стената близо до Рони и Луи и посръбваше кафе. Когато влязох, той млъкна, от което си направих извода, че вероятно говори за мен. Може би не, но надвисна тежко мълчание, а Рони много се стараеше да избягва погледа ми. Луи напротив, гледаше ме твърде упорито. Да, Джамил вече се беше раздрънкал.

Не исках да знам какво им е наприказвал, преди да глътна малко кофеин. Налях си кафе в чаша с надпис:

„МЗ предупреждава: не ме безпокойте преди първото ми кафе, опасно е за вашето здраве.“

Тази чаша беше в офиса ми, докато моят шеф не ме обвини в заплашване на клиентите. Все още не си бях избрала друга. На нея трябваше да има подходящ дразнещ надпис.

На шкафа бе поставена нова блестяща кафеварка с още една картичка. Отпих глътка кафе и отворих плика.

„За да стопли тялото ти и да запълни тази празна cuisine“.

Последната дума на френски означаваше „кухня“. Той често вмъкваше френски думи в бележките си и дори след като беше живял сто години в тази страна, понякога забравяше правилните английски думи и изрази. Речта му беше безупречна, но мнозина говорят втори език по-добре, отколкото пишат на него. Разбира се, това можеше да е косвен начин да ме учи на френски — и постигаше ефект. Той пишеше бележка, аз после го търсех да го питам какво иска да каже. Когато ти шепнат на ухото сладки думи на френски, това е страхотно, но след известно време започваш да се замисляш какво означават те и да задаваш въпроси. Имаше и други уроци, но за тях не бих говорила открито.

— Хубави цветя — каза Рони. Гласът й беше неопределен, но тя съвсем ясно бе изразила пред мен мнението си за Жан-Клод. Смяташе го за нагъл тип. Права беше.

Според нея той бе въплъщение на злото. С това не бях съгласна.

Седнах на другия край на осмоъгълника, с гръб към стената, главата ми беше малко по-ниско от нивото на прозореца.

— Стига конско за днес, Рони, става ли?

Тя повдигна рамене и отпи от кафето.

— Ти си голямо момиче, Анита.

— Именно — прозвуча доста сприхаво.

Поставих автомата на пода до мен, заедно с палтото. Вдишах аромата на кафето — черно и гъсто. Понякога добавям захар и сметана, но първата чашка за деня предпочитам да е чисто.

— Джамил ни запозна с последните събития — заговори Луи. — Ти и Ричард наистина ли призовахте силата посред „Цирка“?

Глътнах кафе, преди да отговоря:

— Така изглежда.

— Плъхолаците нямат еквивалент на вълчата лупа, но нормално ли е да бъде призовавана силата по този начин?

Рони поглеждаше ту един, ту друг от нас с леко разширени очи. Разказвах й всичко, което се случваше в живота ми. Тя се беше мъкнала с мен и с чудовищата достатъчно дълго, за да срещне Луи, но за нея този свят все още беше странен и нов. Понякога си мислех, че би се чувствала по-добре, ако стои по-далече от чудовищата, но, както сама обичаше да казва, и двете бяхме големи момичета. Понякога дори носеше пистолет. Така че можеше да решава сама за себе си.

— Вече повече от десет години съм върколак — отговори Джамил. — Това е третата ми глутница. Никога досега не съм чувал лупа да помага на своя Улфрик да призове сила извън лупанария — мястото, където сме силни. Повечето лупи не могат го да направят дори там. Рейна беше първата от познатите ми, която умееше да призовава сила вътре в лупанария. Тя можеше да прави разни неща, които увеличаваха силата й, и то не при пълнолуние, но нищо подобно на онова, което почувствах днес.

— Джамил казва, че си помогнала на Ричард да предизвика прилив на сила, достатъчна да го излекува — добави Луи.

Повдигнах рамене, внимателно, за да не разлея кафето.

— Помогнах на Ричард да се справи със своя звяр. Това предизвика… нещо. Не знам какво.

— Ричард изпадна в ярост и ти му помогна да се овладее? — попита Луи.

Погледнах го и попитах на свой ред:

— Ти виждал ли си го какъв е, когато изгуби самоконтрол?

— Веднъж — кимна той.

Спомних си и потреперих.

— Веднъж е напълно достатъчно.

— Но ти му помогна да се справи със звяра си.

— Така е — каза Джамил. Тонът му издаваше задоволство.

Луи го погледна и поклати глава.

— Какво става? — попитах аз.