Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Помислих си, че може би долавя миризмата на гниещата плът на Уорик по обувките ми, но не попитах. Всъщност не исках да знам. Луи бе един от лейтенантите на Рафаел и ми беше странно, че не знае какво се е случило.

— Вие май сте били извън града?

И двамата кимнаха, а усмивката на Рони също изчезна.

— Бяхме в хижата.

„Хижата“ беше останала на Рони след развода й. Бракът й бе изтраял две години и бе претърпял пълно фиаско. Но хижата беше чудесна.

— Да, там е хубаво.

— Какво се е случило? — повтори Луи.

— Да влезем вътре. Не мога да измисля достатъчно кратка версия, че да мина без кафе.

Те влязоха след мен в къщата, все още държейки се за ръце, но вече не изглеждаха толкова доволни. Вероятно така въздействам на хората. Трудно е да бъдеш сияещ и честит всред зона на стрелба.

Грегъри лежеше на кушетката, все още в блажена самозабрава от обезболяващите. Луи застина на място. Всъщност може би не само заради леопардлака. Под бялата кушетка и креслото беше разстлан голям персийски килим. Той не беше мой. Ярките възглавници на бялата мебел повтаряха цветовете на килима, които приличаха на скъпоценни камъни в слънчевата светлина на ранното утро.

— Стивън — каза Рони и дори тръгна с протегната ръка към него, сякаш да го докосне, но Луи я спря.

— Това не е Стивън.

— Как разбра? — попитах аз.

— По миризмата. Те не излъчват еднаква миризма.

Рони просто гледаше, без да мигне.

— Това е Грегъри?

Луи кимна.

— Знаех, че са близнаци, но…

— Да — рекох аз. — Трябва да сваля тази рокля, но преди това искам да поясня нещо. Грегъри сега е мой. Той е от добрите. Не го обиждайте.

Луи се обърна към мен и зениците на черните му очи почервеняха. Очите му заприличаха на черни копчета, зашити с червен конец, очи на плъх.

— Той измъчваше собствения си брат.

— Бях там, Луи. Видях това.

— Тогава как е възможно да го защитаваш?

Поклатих глава.

— Прекарах дълга, тежка нощ, Луи. Нека само да кажа, че тъй като вече го няма Габриел да склонява леопардите да вършат злодеяния, те избраха други пътища. Той е отказал да измъчва една вълчица и затова са му счупили краката.

По изражението на лицето на Луи разбрах, че не ми вярва. Отново поклатих глава и посочих към кухнята.

— Отидете там, направете кафе. Аз ще се измъкна от тази проклета рокля и всичко ще ви разкажа.

Рони го поведе към кухнята, но очите й ме следяха, пълни с въпроси.

— После — казах й само с помръдване на устните и тя влезе в кухнята. Надявах се, че ще съумее да занимава Луи, докато се преоблека. Всъщност той едва ли щеше да навреди на Грегъри, но леопардлаците бяха настроили против себе си мнозина. По-добре да се презастраховаш, отколкото после да съжаляваш.

Ричард се беше качил на една подвижна стълба и пробиваше дупки в тавана над леглото ми. Твърде голям принос към моята сигурност. Спалнята ми беше единствената на първия етаж и аз я отстъпих, за да не им се налага да качват Грегъри по стълбището до горе. Малки бели снежинки вар от тавана покриваха като бяла пудра голия торс на Ричард. Толкова беше красив и мъжествен само по джинси, като илюстрация към поредицата „Домашен майстор“. Шери и Зейн стояха на кревата, подаваха му детайли от апаратурата и му помагаха при измерването.

Ричард изключи дрелката и аз попитах:

— Къде е Вивиан?

— Гуен я заведе при Силви — отвърна Ричард. Погледът му беше съвсем неутрален, а гласът му издаваше предпазливост. Почти не си бяхме говорили след случилото се на арената.

— Хубаво е да имаш професионален терапевт в дома си — казах аз.

Шери и Зейн ме наблюдаваха. Те приличаха на ловджийски кучета, подложени на дресиране — сериозен поглед, внимание към всяка дума и жест. Не обичам, когато ме гледат така. Това ме нервира.

— Тъкмо влязох да се преоблека. Искам да се избавя от тази рокля.

Промъкнах се покрай тях към шкафа. Жан-Клод и тук се беше постарал. Не бих казала, че всичко бе по вкуса ми. В другия край имаше ниша с диван, на който едва се беше побрала колекцията ми от плюшени пингвини. На леглото седеше нов пингвин, с голяма червена панделка на шията и картичка, привързана към мъхнатия му корем. Черният мъх вече се беше покрил с бели прашинки от тавана.

Ричард пак изключи дрелката и каза:

— Хайде, прочети картичката. Той би искал да я прочетеш.

Вдигнах поглед към него. В очите му все още имаше болка и гняв, но и нещо друго, за което не можех или не исках да намеря думи. Взех пингвина от леглото, изтупах прахта от него, застанах с гръб към Ричард и разтворих картичката. Дрелката мълчеше. Чувствах погледа му, докато чета.