Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Той е предпазлив, аз също.

Над главата на Уорик се беше събрало цяло ято пеперуди. Те пърхаха с крилца над него в многоцветен облак. Една кацна на ръката му и разпери крилца като ветрило, докато се хранеше с гниещата плът.

Силата на Уорик вибрираше по тялото ми. Тя, разбира се, бе на нивото на силата не на член на Съвета, а на господар. Уорик беше господар на вампири, но вчера вечерта не беше.

— Да не би да черпиш от нечия сила?

— Да, от Божията сила — отвърна той.

Разбира се.

— Колкото по-дълго сме далеч от своя господар, толкова по-слаба става Ивет и толкова по-силен ставам аз. Свещеният огън на вечната Божия светлина още веднъж влезе в тялото ми. Може би Той ще ми прости моята слабост. Аз се боях от смъртта, Анита. Страхувах се от адските мъки повече, отколкото се страхувах от Ивет. Но аз вървя в светлината. Отново горя със силата Божия.

Аз лично не вярвах, че Бог има собствена стая за изтезания. Адът не се съчетава с Бога, с неговата сила, неговата енергия, със самия Него. Ние се движим чрез неговата сила през целия си живот и за нас тя е като бял шум, нещо, което не забелязваме, не чуваме. Но да обяснявам на Уорик, че той векове наред е позволявал на Ивет да го измъчва, защото се е страхувал от вечното проклятие, което според мен не съществува, ми се струваше безсмислено. И дори жестоко.

— Радвам се за теб, Уорик.

— Бих искал да те помоля за едно благодеяние, Анита.

— За една услуга искаш да кажеш, нали? — попитах аз. Не ми се щеше да се съгласявам на нещо, което можеше да съм разбрала погрешно.

— Да — рече той.

— Кажи.

— Имаш ли кръст у себе си?

Кимнах.

— Покажи ми го, моля.

Не мислех, че това е добра идея, но… издърпах сребърната верижка и кръстът се показа. Той не блестеше. Просто висеше на верижката.

Уорик се усмихна.

— Светият кръст не ме отхвърля.

Сърце не ми даде да му обясня, че кръстът невинаги блести близо до вампири. Струваше ми се, че той разпознава онези от тях, които мислеха да ми напакостят, макар че имаше изключения. Аз, подобно на Уорик, не поставях под съмнение Божията премъдрост. Предполагах, че Той знае какво прави, ако пък не знаеше, не исках да знам това.

Уорик тръгна към края на гората и спря колебливо в белия си плащ с черна подплата. Лицето му издаваше вътрешна борба. Той искаше да прекоси тази последна ивица чиста слънчева светлина и се боеше. Не можех да го упрекна за това.

Той протегна ръка към трептящия край на силната златиста светлина, после я отдръпна.

— Моята храброст и вярата ми все още ми изменят. Все още съм недостоен. Трябваше да пристъпя в светлината, да взема Светия кръст и да го държа без страх.

Той скри лице с почернелите си ръце. Пеперудите покриваха всеки сантиметър на голата кожа и помахваха с крилца. Виждаше се само белият плащ и пърхащите насекоми. За миг илюзията, че пеперудите изпълват целия плащ, беше пълна.

Уорик бавно и внимателно изпъна ръце, за да не обезпокои пеперудите. Усмихна се.

— Векове наред съм слушал за господари, които призовават своите зверове, но никога не съм разбирал как го правят. Това е удивителна връзка.

Явно той беше изключително доволен от своя „звяр“. Що се отнася до мен, бях малко разочарована. Пеперудите не бяха достатъчно добра защита от този вид зверове, които повечето вампири умеят да призовават. Но ако Уорик беше щастлив, коя бях аз, че да се оплаквам?

— Ивет ме накара да се закълна в Бог, че няма да издам някои от тайните й. Няма да изменя на думата си, на клетвата си.

— Искаш да кажеш, че има неща, които трябва да знам, но ти не си ми ги съобщил? — попитах аз.

— Казал съм ти всичко, което ми е позволено да разкривам, Анита. Ивет винаги е била умна. Тя ме манипулираше през всичките тези години, за да предам всичко, което ми беше скъпо. Тя ме обвърза с клетва, преди да стигнем до вашите брегове. Тогава аз не разбирах това, но сега разбирам. Тя знаеше, че ще видя в теб човек на честта. Човек, който защитава слабите и не изоставя приятелите си. Ти правиш всички приказки на Съвета за чест и отговорност да изглеждат жалко притворство.

Не ми се струваше достатъчно да кажа „благодаря“, но какво друго можех да направя?

— Благодаря, Уорик.

— Дори когато бях жив, имаше огромна разлика между благородниците, които наистина предвождаха своите хора и се грижеха за потребностите им, и онези, които просто ги използваха.

— Това не се е променило особено — казах аз.

— Много жалко, ако е така — отвърна той и погледна нагоре, може би към слънцето, може би към нещо, което не виждах. — Колкото повече слънцето се приближава към зенита си, толкова по-слаб се чувствам.