Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Взрях се в тази висока фигура в белеещ се плащ. Той стоеше съвсем неподвижно, като изсечен от мрамор. Дори господин Оливър, най-старият вампир, който съм виждала, бе избягвал пряката слънчева светлина. Но Уорик стоеше там като призрак, който беше овладял умението да се разхожда денем. Всъщност сега той не ходеше. Стоеше в трепкащите сенки на дърветата. Не се и опитваше да излезе под преките слънчеви лъчи на поляната. Вероятно не можеше. Или пък, ако не беше тази тънка сенчеста ивица, щеше да избухне в пламъци. Знае ли човек?

Тръгнах към него, като напрегнах всичките си сетива, но единствената сила, която почувствах, беше неговата. Това, разбира се, можеше да е клопка, засада, но не мислех така. Ако възнамеряваха да ме хванат, нямаше да бъде толкова явно. Но за всеки случай спрях на прилично разстояние от дърветата. Ако забележех някакво движение, щях да повикам за помощ и да изтичам към къщата. Можеше дори да успея да възпроизведа един-два изстрела.

Уорик беше навел глава толкова ниско, че лицето му бе напълно скрито от качулката. Той стоеше неподвижно, сякаш не знаеше, че съм там. Само вятърът едва-едва размяташе меките дипли на белия плащ. Той приличаше на покрита с плат статуя.

Колкото по-дълго стоеше там неподвижно, толкова по-зловещо ми изглеждаше това. Трябваше да запълня мълчанието.

— Какво искаш, Уорик?

Той трепна и бавно повдигна глава. По силното му, мъжествено лице се бе разпространило гниене. Кожата му беше черно-зелена, сякаш тази тънка телесна тъкан бе издържала столетията смърт. Дори сините му очи се бяха покрили с тъмна ципа, като на мъртва риба, престояла толкова дълго, че вече не ставаше за ядене.

Зяпнах от учудване. Човек можеше да си помисли, че след онова, което бях видяла да прави с него Ивет, нищо не би ме шокирало, но не беше така. Има гледки, с които трудно се свиква.

— Ивет ли те наказва? — попитах аз.

— Не, не, моята бледна господарка спи в ковчега си. Тя изобщо не знае, че съм тук — само гласът му бе останал „нормален“ — силен и твърд, в пълно несъответствие с това, което се случваше с тялото.

— Какво става с теб, Уорик?

— Когато слънцето изгря, аз не умрях. Помислих си, че това е Божие знамение, че Той ми позволява да сложа край на това презряно съществуване, че ми дава възможност за последен път да изляза на светло. Вървях, облян от светлината на изгряващото слънце, и не изгорях, но ето какво се случи.

Той извади ръцете си от плаща и ми показа посивялата плът. Ноктите му бяха почернели, дори върховете на пръстите изглеждаха изсъхнали.

— Това лекува ли се? — попитах аз.

Той се усмихна и дори в тази ужасяваща външност усмивката му беше изпълнена с надежда. Гниещото му лице излъчваше светлина, която нямаше нищо общо с вампирските сили. Над него пърхаше пеперудата.

— Господ скоро ще ме повика при себе си. Все пак съм мъртвец.

Не можех да оспоря това.

— Защо дойде, Уорик?

Втора пеперуда долетя и се присъедини към първата, после трета. Те се завъртяха като въртележка над главата му. Уорик им се усмихна.

— Дойдох да те предупредя. Падма се бои от Жан-Клод и от вашия триумвират. Той иска да ви види мъртви.

— Това не е новина.

— Нашият господар, Морт д’Амур, е заповядал на Ивет да ви унищожи всички.

Това вече беше новина.

— Защо? — попитах.

— Не мисля, че някой от Съвета наистина вярва, че Жан-Клод е намислил да създаде свой алтернативен Съвет в тази страна. Но всички го считат за представител на новата, легална вампирска общност, за двигател на промяната, която може да унищожи стария ни свят. Старейшините, у които има достатъчно сила за удобно съществуване, не искат промяна на статуквото. Когато се проведе гласуването, Анита, двама ще бъдат против вас.

— Кой друг ще гласува? — попитах аз.

— Ашър е представител на своята господарка, Бел Морт, Красивата смърт. Той мрази Жан-Клод с чиста омраза, изпепеляваща като слънчеви лъчи, преминали през лупа. Надали можеш да разчиташ на подкрепа от негова страна.

— Значи те са дошли да ни убият — казах аз.

— Ако са дошли просто за да ви убият, Анита, вече щяхте да сте мъртви.

— Тогава не разбирам.

— Страхът на Падма е много силен, но според мен нашият господар би бил удовлетворен, ако Жан-Клод остави своя тукашен пост и стане член на Съвета, за какъвто беше определен.

— Още първият съперник, който се появи, ще го убие — казах аз. — Не, няма смисъл.

— Така твърди и Жан-Клод — отвърна Уорик. — Започвам да мисля, че той подценява себе си и тебе.