Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Томас спаси положението, като й даде шикозното си червено сако. То беше достатъчно дълго да скрие, каквото бе необходимо. Едва след като излязох от шатрата на централната алея, изпитах някакво облекчение. Вдигнах палтото си и пъхнах пистолетите в джобовете. Автоматът вече висеше на гърба ми.

Томас придържаше вратата за нас. Аз излязох последна.

— Благодаря — рекох.

И двамата знаехме, че нямах предвид вратата.

— Няма защо. За вас — винаги — той затвори след нас и аз чух, че превъртя ключа.

Стоях под жаркото лятно слънце и то ме обливаше с топлина. Колко хубаво беше да си навън, под открито небе! Ала нощта наближаваше и аз не знаех каква цена щеше да се наложи да обещая на Жан-Клод за спасяването на Вивиан и Грегъри. Но мисълта, че хубавото тяло на Грегъри можеше да бъде осакатено завинаги, а с Вивиан да продължат да се държат така, сякаш е парче месо, ме караше да се чувствам доволна от сключената сделка. Не бих казала, че каквато и да е цената, тя непременно трябваше да се плати, но до голяма степен. Жан-Клод беше казал, че не трябва да има никакво насилие, никакви полови извращения, осакатявания, дране на кожа на живо. Само преди час този списък ми се беше сторил доста по-пълен и надежден.

Спряхме на алеята пред къщата, която бях наела. С нас бяха двама ранени леопардлаци, двама невредими леопардлаци, двама много мълчаливи върколаци, твърде неясни перспективи и чантичка с достатъчно инструменти, та Ричард да монтира в спалнята ми чифт обездвижващи шини. Съгласно препоръката на доктор Лилиан, Грегъри трябваше да лежи с шини не по-малко от едно денонощие. Наложи се да евакуираме болницата. Ако денем командваше Фернандо, то евакуацията не беше просто предпазна мярка, а необходимост. Плъхчето не беше поискало да освободи Рафаел и вероятно желаеше да отмъсти на Ричард, задето го беше набил, така че и върколаците, и плъхолаците бяха в опасност. Страх ме беше дори да си помисля какво би сторил с Грегъри и Вивиан, ако отново попаднеха в лапите му. Най-доброто, което можехме да направим, беше да ги държим при себе си и по възможност не на такова място, където на Фернандо можеше да му хрумне да ги потърси.

Донякъде се надявах, че Томас и Гидиън ще се постараят да удържат плъхчето да не предприема твърде усърдни действия за издирване. Обикновено не съм чак толкова лековерна, но Гидиън бе нарекъл Фернандо petit betard — копеленце. Да, и те като нас не бяха във възторг от него. Не бе за вярване, но вероятно беше точно така.

А и къде бихме могли да намерим безопасно място? Не можехме да отидем на хотел — това би означавало да изложим на опасност всички там. Същото се отнасяше и за повечето квартири. Когато си търсех жилище, един от най-важните за мен критерии беше възможността за уединение. Честно казано, харесвах градското оживление, но напоследък животът ми се беше превърнал в зона за свободна стрелба. Не, не, никакви апартаменти, никакви съседи наблизо. Повече пространство и никакви съседи, които може да бъдат простреляни — ето от какво се нуждаех. И намерих, каквото търсех. Макар че на практика уединението беше единственото, което получих. Жилището беше твърде голямо за сам човек. Просто си плачеше за многочленно семейство, което да излиза на разходка в гората с кучето и то да подскача около децата. Ричард идваше тук за пръв път. Много по-комфортно бих се чувствала, ако той бе идвал тук, преди да започнем да си изясняваме… всъщност да си създаваме отношенията. Преди Жан-Клод да се намеси, аз и Ричард бяхме сгодени. Бяхме планирали бъдеще, което вървеше с жилище като това. Не знам дали Ричард се е събуждал сутрин от аромата на кафе с кръв, но аз се бях събуждала. Бъдеще, което включва дървена ограда и две-три деца, просто не ми е било писано. Струваше ми се, че и на Ричард не му подхождаше, но не исках да разбивам въздушните му кули, поне докато не живеех в тях. В противен случай… щяхме да имаме проблем.

Пред къщата имаше не много голяма правоъгълна цветна леха, осветена от слънцето почти през целия ден. Някога там имало розова градина, обаче предишните собственици изкопали розите и ги отнесли със себе си, та лехата приличаше на обратната страна на луната, осеяна с кратери. Тя изглеждаше толкова оголена, че бях прекарала цял уикенд, за да я засадя с цветя. Мъхави рози по краищата, просто защото ми харесваха ярките им малки цветчета. Цинии зад тях, защото цветовете много добре се съчетаваха. Това беше истински бунт на багрите, без нюанси и плавни преходи. Циниите привличаха пеперуди и колибри. Зад тях бях посадила космоси, високи, кичести и преплетени, с красиви бледи разтворени цветове, които са любими на пеперудите, но колибритата ги подминават с безразличие. Цветовете на космосите бяха малко бледи в сравнение с другите, но все пак добре се получи. През есента те ще имат кутийки със семена за щиглеците.