Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Ричард ме погледна.

— Анита, костите на краката му вече са започнали да се срастват в такъв вид. Когато са поставени неправилно, шансовете за изправянето им намаляват с всяка следваща минута.

Погледнах краката на Грегъри. Той беше съвсем гол, но раните бяха толкова страшни, че голотата му не предизвикваше неудобство, а само жалост. Краката му от коленете надолу бяха извити неправилно. Затворих очи и се извърнах. Можех да понеса да гледам труп, но раните на Грегъри все още бяха кървящи и болезнени и беше някак по-лошо.

Заставих се да го погледна.

— Искаш да кажеш, че костите на краката му ще зараснат така?

— Да — отвърна Ричард.

Взрях се в ужасените очи на Грегъри. Те бяха все така удивителни, светлосини като метличина, като очите на Стивън. Дори изглеждаха по-сини поради кървавата маска, която покриваше лицето му. Опитах се да намеря думи, да кажа нещо, но той заговори пръв.

Гласът му беше тънък, хриплив, сякаш беше крещял до пресипване.

— Когато си заминахте без мен, аз си помислих, че сте решили да ме оставите на тях.

Приседнах до него.

— Ти не си вещ, че да те оставя. Ти си личност и заслужаваш с теб да се държат… — замълчах. Да кажа „по-добре“ би било твърде банално. Исках да го хвана за ръката така, както се утешава дете, но два от пръстите му бяха счупени и дори не знаех как да го докосна.

Вивиан заговори за първи път.

— Мъртъв ли е? — попита тя с мек глас, с придихание, нещо средно между гласа на изплашено момиченце и на прелъстителка. Би звучало страхотно по телефона. Но погледът й не беше нито детски, нито съблазнителен, а страшен. Тя гледаше към лежащия Фернандо с люта ненавист.

Можех да я разбера и не я винях. Отидох да проверя как е малкият насилник. Гидиън и Томас първи стигнаха до него. Забелязах, че не бързат. Затова реших, че го харесват не повече от нас. Фернандо просто умееше да настройва всички против себе си. Струва ми се, че този беше единственият му талант.

Голият му корем, там, където Ричард се беше опитал да го изкорми, представляваше кървава пихтия, но раната вече зарастваше като на забързан каданс. Тялото му се възстановяваше пред очите ми.

— Той ще живее — казах аз много разочарована.

— Да — съгласи се Томас и в неговия глас прозвуча същото разочарование. Тялото му видимо се разтресе и той възви към мен печалните си кафяви очи. — Ако той умре, Падма ще преобърне града, за да ви намери. Разберете, Анита, Падма не просто обича сина си — Фернандо е единственият му син. Единственият му шанс да остави наследник.

— Не мислех, че това може да вълнува един вампир — рекох аз.

— Той идва от време и култура, в които синът е бил изключително важно нещо. Колкото и да сме живели и в каквито и да се превръщаме, всички ние някога сме били хора и никога не губим напълно човешкото в себе си. Нашата човешка същност ни води през столетията.

— Вие сте човек.

Той се усмихна и поклати глава.

— Някога съм бил, може би.

Отворих уста да попитам още нещо, но той вдигна ръка, за да ме спре.

— Ако имаме време, Гидиън и аз с удоволствие бихме си поговорили с вас и с Ричард за това какво е триумвиратът и какво може да бъде, но сега трябва да си тръгнете оттук, преди Фернандо да се е свестил. Той ни командва денем.

Облещих се към Гидиън.

— Но той не е достатъчно алфа, за да заповядва на Гидиън?

— Падма е суров господар, Анита. Горко на онези, които не му се подчиняват.

— Затова трябва да си тръгнете, колко се може по-скоро — добави Гидиън. — По-добре да не говорим за онова, което ще ни заповяда да направим с вас този petit betard 8 8 Копеленце (фр.). — Б.р. , когато се събуди.

Той беше прав. Чу се резкият вик на Грегъри — силен, пронизителен вопъл, който премина в хленч. Ричард бе казал, че костите на краката на Грегъри започват да се срастват накриво. Внезапно разбрах какво означава това.

— Ако костите не зараснат както трябва, Грегъри ще остане сакат — казах аз.

— Да — отвърна Гидиън. — Такова наказание го измисли Падма.

Фернандо застена със затворени очи. Време беше да си вървим.

— Върнете ми оръжието — рекох.

Те дори не понечиха да възразят — просто ми върнаха всичко. Или ми имаха доверие, или си помислиха, че няма да убия Фернандо, докато е в безсъзнание. Прави бяха, макар че това плъхче си го заслужаваше напълно. Бях убивала и за по-малки провинения, много по-малки.

За щастие Грегъри изгуби съзнание. Ричард много внимателно го държеше на ръце. Намериха отнякъде летви и ги привързаха с ризата на Ричард към краката на Грегъри като импровизирани шини. Вивиан тежко се облегна на Зейн, сякаш краката й не я слушаха. Освен това тя се опитваше и да прикрие с ръце слабините си. Толкова силно беше пострадала, че едва можеше да ходи, но при все това изпитваше свян поради голотата си. Ние нямахме дрехи, които да й предложим. Моето палто беше останало отвън.