Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Той се изсмя цинично и нехайно ритна Вивиан с крак, както някой рита куче, застанало на пътя му.

— Хубава е, но е прекалено покорна за моя вкус. Повече обичам, когато поне малко се съпротивляват, както онази твоя вълча кучка — той приключи с пристягането на панталона си и прокара ръка по гърдите си, сякаш си спомняше. — Ctune bonne bourre.

Поназнайвах френски и разбрах, че нарече Силви добра пачавра. Претеглих ножа на дланта си. Той не беше предназначен за мятане, но щеше да свърши работа, ако се наложеше.

В очите на Фернандо се мярна смътна сянка, сякаш най-сетне разбра, че тук няма кой да го спаси. Точно в този момент нещо прелетя над оградата. То се движеше бързо като вихър, твърде бързо за човешкото око, и удари Фернандо така, че той се претърколи на пода. Когато спря, Ричард беше върху него.

— Не го убивай, Ричард! Не го убивай! — извиках аз и се втурнах към тях, но Джамил ме изпревари. Той застана на колене до Ричард, хвана го за ръката и се опита да каже нещо. Ричард стисна Джамил за гърлото и го запрати през арената. Изтичах към Джамил, но беше твърде късно. Гърлото му беше изтръгнато. Очите му бяха широко отворени от страх. Той се мъчеше да диша, но не се получаваше. Краката му се гърчеха, гърбът му се кривеше. Той ме хвана за ръката и впери в мен умоляващ поглед, но аз нищо не можех да направя. Щеше или да се излекува, или да умре.

— По дяволите, Ричард, помогни му! — извиках аз.

Ричард заби ръка в корема на Фернандо. Той все още нямаше нокти — само човешки пръсти, впити в плътта и търсещи сърцето. Щяха да му стигнат силите да го изтръгне, ако не успеехме да го спрем.

Станах и ръката на Джамил се изплъзна от моята. Той ме пусна, но погледът му все още беше вперен в мен. Хвърлих се към Ричард, крещейки името му.

Той ме погледна с кехлибарени вълчи очи на все още човешкото му лице. Протегна към мен окървавена ръка и менталната защита, която ни пазеше един от друг, рухна.

Притъмня ми пред очите, а когато възвърнах зрението си, се оказа, че съм застанала на колене върху арената. Усещах тялото си, но и пръстите на Ричард, проправящи си път през дебелата плът. Кръвта беше топла, но беше малко. Той искаше да разпори със зъби корема, но се бореше с това си желание. Томас коленичи до мен.

— Използвайте знаците си, за да го успокоите, преди да е убил Фернандо.

Поклатих глава. Пръстите ми раздираха плътта, проникваха в нея. Наложи ми се да притисна очите си с ръце, за да си спомня в кое тяло се намирам. После гласът ми се възвърна и това ми помогна да се разделим. Помогна ми да си спомня коя съм.

— По дяволите, не знам как!

— Приемете неговата ярост, неговия звяр.

Томас хвана ръцете ми, стисна ги силно не за да ми причини болка, а да ми помогне да се установя напълно в собственото си аз. Вкопчих се в ръцете му и го погледнах в лицето като давеща се слаба жена.

— Не знам как, Томас!

Той въздъхна, изкаран от търпение.

— Гидиън ще трябва да се намеси, ако не успеете да го успокоите — каза той и това беше почти въпрос.

Кимнах. Разбира се, аз бях готова със собствените си ръце да убия Фернандо, но знаех, че ако го убием, няма да дочакаме следващото утро. Падма щеше да ни убие всички.

Гледах в очите на Томас, но почувствах как Гидиън хвана Ричард, как го откъсва от Фернандо. Ричард се извърна и удари Гидиън, повали го на земята и се хвърли върху него. Те се затъркаляха по земята, като всеки се опитваше да вземе надмощие. Само по една причина схватката им не стана смъртна — и двамата бяха в човешки облик и все пак се опитваха да се бият така, сякаш имаха нокти. Но в Ричард вече растеше неговият звяр. Ако той се преобразеше, единственият начин да му се попречи да убие противника си, беше да бъде убит самият той.

Томас докосна лицето ми и аз разбрах, че не го виждам пред себе си. Виждах странните очи на Гидиън съвсем близо, а ръцете ми се опитваха да му разкъсат гръкляна. Но те не бяха моите ръце.

— Помогнете ми — казах аз.

— Просто се отворете към неговия звяр — рече Томас. — Отворете се и той ще ви изпълни. Звярът търси изход, за да избяга. Дайте му възможност да премине във вас.

В този момент разбрах, че Томас и Гидиън са част от триумвират, подобен на нашия.

— Аз не съм ликантроп — рекох.

— Това не е важно. Направете това, иначе ще се наложи да го убием.

Изкрещях и постъпих така, както той каза. Но аз не само се отворих, а се потопих в тази ярост и силата, която Ричард наричаше свой звяр, откликна. Тя ме надуши като да бях за нея нещо близко и родно, и нахлу към мен, върху мен, през мен, като ослепителен вихър от зной и енергия. Приличаше на онова, което изпитвах, когато с Ричард и Жан-Клод обединявахме силата си, но този път нямаше за какво да използвам тази сила. Звярът нямаше къде да избяга. Той се опита да проникне през кожата ми, да завземе цялото ми тяло, само че в мен нямаше звяр, който да откликне на този зов. Аз бях празна за тази сила. Чувствах как бушува в мен, как расте все повече и повече, още малко и, щях да се пръсна на кървави късове. Налягането се увеличаваше непрекъснато и не намираше изход.