Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— За Бога, Ричард, спести ми поредния сеанс по самобичуване. Дори да беше самият Атила, Съветът пак щеше да дойде тук. Никакво демонстриране на сила нямаше да ги спре.

— А какво би ги спряло?

Поклатих глава.

— Те са Съветът, Ричард. Чудовища, излезли от кошмарите. А на кошмарите им е все едно колко си силен.

— А кое не им е все едно?

Пъхнах ключа в бравата.

— Това да те изплашат.

Масивната двукрила врата бавно се отвори навътре. Извадих от джоба си браунинга.

— Не трябва да убиваме никого — припомни ми Ричард.

— Знам — рекох аз, но не прибрах пистолета. Не биваше да убивам никого, но Жан-Клод не беше казал, че не бива и да осакатявам. Ако ти се налага да подкрепиш заплахата си, то ранен, който вие и се гърчи на пода, е почти толкова добро средство, колкото и труп. Понякога дори по-добро.

Стоях, притиснала гръб в затворената врата, а останалите се бяха подредили ветрилообразно около мен. От високите прозорци се лееше разсеяна мека светлина. На фона на утринните слънчеви лъчи коридорът изглеждаше мрачен и занемарен. Виенското колело се издигаше над къщата с привиденията, огледалния лабиринт и игралните кабини. Всичко това представляваше пълната версия на пътуващ цирк, който всъщност не пътуваше. Миришеше подобаващо: на захарен памук, пуканки, крем във фунийки.

От голямата кръгла циркова шатра, която заемаше цял ъгъл, излязоха двама мъже и тръгнаха към нас. По-високият беше около метър и осемдесет, с широки изправени рамене, светлокестеняв, почти рус. Правата му гъста коса беше дълга до яката на бяла риза, която бе напъхана в бели джинси с бял колан. Носеше бели мокасини на бос крак. Приличаше на човек, който се разхожда по плажа в реклама на кредитни карти. Само дето очите му не бяха подходящи. Бяха оранжеви. Няма хора с оранжеви очи.

Другият беше малко по-нисък, с много късо подстригана тъмнозлатиста коса. Горната му устна бе украсена с тънки кафеникави мустаци, които преминаваха в бакенбарди със същия цвят. На този тип мустаци им беше минала модата още през деветнайсети век. Крачолите на тесния му бял панталон бяха напъхани в лъснати до блясък черни ботуши. Изпод червеното му сако се подаваха бяла жилетка и бяла риза. Приличаше на ловец, който тича след хрътки в преследване на космати зверчета.

Очите му бяха обикновени, кафяви и приятни. Колкото повече се приближаваха двамата, толкова по-странни изглеждаха очите на първия. Бяха направо жълти — не кехлибарени, не кафяви, а просто жълти с лъчисти оранжеви петънца, които излизаха от зениците като спици на колело. Тези очи в никакъв случай не бяха човешки.

Ако не бяха очите, нямаше да разпозная в него ликантропа. Виждала бях снимки на тигри с такива очи.

Двамата спряха на известно разстояние от нас. Ричард застана до мен, а Зейн и Джамил малко по-назад. Стояхме и се гледахме и ако не разбирах ситуацията, бих казала, че тези двамата се чувстват доста неловко. По-ниският каза:

— Аз съм капитан Томас Карсуел. Вие сигурно сте Ричард Зееман.

Говореше с британски акцент. Тонът му беше рязък, но не прекалено.

Ричард пристъпи напред.

— Аз съм Ричард Зееман. Това са Анита Блейк, Джамил и Зейн.

— Казвам се Гидиън — представи се човекът с причудливите очи. Гласът му беше почти болезнено нисък, сякаш дори в човешки облик той ръмжеше, толкова нисък, че гръбнакът ми завибрира.

— Къде са Вивиан и Грегъри? — попитах аз.

Капитан Томас Карсуел премигна и ме погледна. Изглежда, въпросът ми не му хареса.

— Наблизо са.

— Първо — заговори Гидиън, — трябва да ни предадете пистолета си, госпожице Блейк.

Поклатих глава.

— Не мисля.

Те се спогледаха.

— Не можем да ви пуснем с пистолет, госпожице Блейк — каза Карсуел.

— Всеки път, когато искат да ми вземат пистолета, това означава, че или ми нямат доверие, или са намислили нещо, което няма да ми хареса.

— Моля ви — рече Гидиън с дрезгавия си глас. — Трябва да разберете нашата настойчивост. Вие се ползвате с определена репутация.

— Анита? — каза Ричард. Това бе наполовина въпрос, наполовина нещо друго.

Поставих браунинга на предпазител и го подадох на Гидиън. Оставаха ми още два пистолета и два ножа. Така че можех да им дам браунинга.

Гидиън взе оръжието и отстъпи крачка назад към Карсуел.

— Благодаря, госпожице Блейк.

Аз кимнах.

— Няма защо.

— Тръгваме ли? — попита Карсуел и ми предложи ръка, сякаш щеше да ме води на ресторант.

Погледнах него, после Ричард, повдигнах въпросително вежди, исках да знам какво мисли той за това. Ричард леко повдигна рамене. Пъхнах лявата си ръка под ръката на Карсуел.