Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Карсуел се обърна, без да го приканвам повторно. Някои ме погледнаха много развеселени, но всички се обърнаха, освен Гидиън.

— Бих бил лош телохранител, ако от уважение към вашата свенливост ви позволя да ни застреляте в гръб.

В думите му имаше смисъл.

— Добре, тогава аз ще се обърна с гръб към вас.

Така и направих, като за последен път бръкнах да извадя пистолета. Кобурът на кръста беше добра идея, но когато ми върнеха файърстара, той щеше да се озове в другия джоб на палтото. Дотегнало ми беше да си губя времето с роклята.

Подадох пистолета на Гидиън. Той го взе, като ме гледаше все така развеселен.

— Това ли е всичко, освен ножовете?

— Да — отвърнах аз.

— Честна дума?

— Да — кимнах.

Той също кимна, сякаш това беше достатъчно. Вече разбрах, че Карсуел е нечий слуга. Той бе истински британски войник от армията на кралица Виктория. Но дотогава не знаех, че е толкова стар. Ликантропите не остаряват така бавно. Или някой му помагаше, или не беше просто върколак.

— Ликантроп — рекох аз. — Но какво друго сте?

Той се усмихна, малките му горни и долни зъби светнаха. Само още един ликантроп с такива зъби бях виждала — Габриел. Така се получава, ако твърде много време прекарваш като звяр.

— Познайте — измърмори той с такъв нисък и боботещ глас, че потръпнах.

— Може ли да се обърна, госпожице Блейк? — попита Карсуел.

— Разбира се.

Той отново облече сакото си, приглади го и пак ми предложи ръка.

— Тръгваме ли, госпожице Блейк?

— Анита, казвам се Анита.

Той се усмихна.

— В такъв случай можете да ме наричате Томас.

Каза го така, сякаш малцина бяха онези, на които позволяваше да го наричат с малкото му име. Не можах да сдържа усмивката си.

— Благодаря, Томас.

Той притисна ръката ми по-уютно в свивката на своята.

— Би ми се искало… Анита, да се бяхме срещнали при по-добри обстоятелства.

Посрещнах тъжния му поглед и рекох:

— Какво ли правят там с моите хора, докато вие ме задържате тук с вежливите си усмивки?

— Надявам се, че когато влезем при тях, той вече ще е приключил — в този момент лицето му имаше почти болезнено изражение. — Зрелището не е подходящо за дама.

Опитах се да освободя ръката си, но той я стисна по-силно. В очите му вече нямаше тъга, а нещо, което не можех да определя.

— Искам да знаете, че това се върши против волята ми.

— Пуснете ме, Томас.

Той ми позволи да освободя ръката си. Изведнъж ме обзе страх от онова, което ме очакваше в шатрата. Никога не бях говорила с Вивиан, а Грегъри беше извратен гадняр, но внезапно осъзнах, че не искам да видя какво са им сторили.

— Томас, може би тя…? — заговори Гидиън, но Томас го прекъсна.

— Пусни я — рече той. — Въоръжена е само с ножове.

Не се втурнах към входа на шатрата, но почти бях на път да го направя. Чух, че Ричард ме повика:

— Анита…!

Почувствах, че идва след мен, но не спрях да го чакам. Дръпнах спуснатия на входа брезент и влязох. Имаше само една централна арена. Грегъри лежеше с оголени гърди в средата. Ръцете му бяха вързани на гърба с дебела сива лента. Цялото му тяло беше покрито със синини и рани. Погледът ми се спря на блесналите оголени кости, влажни и нащърбени, стърчащи от местата, където бяха чупили краката му. Откритите фрактури са отвратително нещо. Ето защо не е можел да върви сам.

Някакъв тих звук ме принуди да се обърна и да огледам цялата шатра. Вивиан и Фернандо също бяха на арената. Не ги бях забелязала веднага, защото бяха съвсем близо до заграждението, което отчасти ги скриваше.

Вивиан вдигна глава от пода. Устата й беше залепена с тиксо, едното й око беше подуто и затворено. Фернандо я блъсна, като я застави пак да прилепи лице към пода и показа вързаните й на гърба ръце, така че да видя какво прави с нея. Накрая се отдели от нея — беше свършил току-що. Шляпна я по голия задник.

— Хубаво беше.

Вече вървях към тях по пясъка на арената. Прехвърлих се през оградата в дългата си до пода рокля и на високи токчета. Не помня как го направих.

Фернандо стана, пристегна колана на панталона си и ми се усмихна.

— Ако не се беше договорила за освобождаването й, нямаше да ми дадат и с пръст да я докосна. Баща ми не обича да дели с никого.

Аз продължавах да вървя. Вече бях извадила единия нож и го държах до хълбока си. Не знам дали той бе забелязал това, или не ми пукаше дали е забелязал. Посочих към него с празната си лява ръка.

— Голяма работа си, когато жената е вързана и устата й е запушена. А как би се справил с въоръжена жена?