Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Държите се много… цивилизовано — казах.

— Няма причина да се отказваме от добрите си маниери само защото ситуацията е… малко необичайна.

Позволих му да ме поведе към шатрата. Гидиън крачеше до Ричард. Те бяха почти еднакво високи и от излъчващите се от тях потоци енергия косъмчетата на тила ми затрептяха. Взаимно изпитваха силата си, тестваха се един друг, без да правят каквото и да било, само снижавайки постигнатия с труд самоконтрол. Джамил и Зейн вървяха зад нас като дисциплинирани войници.

Почти бяхме стигнали до шатрата, когато Карсуел спря и ръката му стисна по-силно моята. Плъзнах дясната си ръка зад гърба си, под палтото, и докоснах автомата.

— Има нещо тежко на гърба ви, госпожице Блейк, но едва ли е дамска чанта.

Той стисна още по-силно лявата ми ръка. Не ме заболя, но разбрах, че няма да ме пусне, не и без борба.

Бързо завъртях с дясната си ръка автомата на ремъка му и опрях дулото в гърдите на Карсуел — без да натискам силно, просто го държах така, както Карсуел държеше лявата ми ръка.

— Всички да запазят спокойствие — казах аз.

Те застинаха на местата си.

— Ние ще ви предадем вашите подчинени, госпожице Блейк — изръмжа Гидиън. — Няма нужда да правите това.

— Томас ме попита какво има на гърба ми. Показвам му.

— Не ме познавате достатъчно, за да ме наричате по име, госпожице Блейк — отбеляза Карсуел.

Замигах насреща му. Той не изпитваше никакъв страх. Беше човек — само да натиснех спусъка, и с него щеше да е свършено, — но той не се боеше. В кафявите му очи виждах единствено… печал. Уморена тъга, почти примирение с края. Поклатих глава.

— Простете, капитан Карсуел.

— Не можем да ви позволим да влезете в шатрата с това оръжие.

Тонът му беше много спокоен, делови.

— Бъди разумна, Анита — каза Ричард. — Ако беше на тяхно място, ти също щеше да искаш да са без оръжие.

Бедата бе в това, че за да сваля автомата, първо трябваше да снема палтото си. Но тогава щяха да видят ножовете. Не исках да се разделя с тях. Разбира се, оставаше ми файърстарът.

Пуснах автомата и той пак се скри зад гърба ми.

— Трябва да си сваля палтото.

Карсуел пусна ръката ми и предпазливо направи крачка назад, но остана достатъчно близко, за да успее да ме хване. Огледах спретнатото му облекло. Сакото бе твърде вталено, за да може да се скрие под него кобур, панталонът беше без джобове, но можеше да има нещо на кръста си.

— Ще сваля палтото си, ако вие свалите сакото — казах аз.

— Не нося оръжие, госпожице Блейк.

— Свалете сакото и ще ви повярвам.

Той въздъхна и съблече сакото, обърна се кръгом и вдигна ръце настрани.

— Няма оръжие, както виждате.

За да съм напълно сигурна, трябваше да го обискирам, но не исках да ми отвърне със същото, така че последвах примера му.

Смъкнах палтото и видях как се разшириха очите му, когато видя ножовете на китките ми.

— Госпожице Блейк, изненадахте ме неприятно.

Оставих палтото да падне на пода и свалих автомата, прекарвайки ремъка над главата си. Никак не исках да се разделя с него, но… можех да ги разбера. Те правеха ужасни неща с Грегъри и Вивиан. И аз на тяхно място не бих се решила да пусна някой, който носи огнестрелно оръжие. Свалих пълнителя и подадох автомата на Карсуел.

Очите му се поразшириха.

— Боите се, че мога да го обърна против вас и вашите приятели?

Свих рамене.

— Предпазливостта на момичето не се смята за порок.

Той се усмихна и дори очите му почти засияха.

— Вероятно сте права.

Извадих един нож от ножницата и му го подадох с дръжката напред.

Той отказа да го вземе. Вдигна ръка и рече:

— Можете да задържите ножовете си, госпожице Блейк. Те ще ви бъдат единствената защита, ако някой се приближи твърде много… до вас. Мисля, че на дамата трябва да се позволи да защити честта си.

По дяволите, той беше мил, беше истински джентълмен. Ако задържах у себе си втория пистолет и той го откриеше по-късно, едва ли щеше да бъде толкова мил.

— По дяволите — казах аз.

Карсуел се намръщи.

— Имам още един пистолет.

— Сигурно е скрит доста добре, госпожице Блейк.

Отново въздъхнах.

— И доста неудобно. Искате ли го, или не?

Той погледна Гидиън, който кимна.

— Да, моля, госпожице Блейк.

— Всички се обърнете с гръб.

Те ме погледнаха учудени.

— За да извадя пистолета, трябва да вдигна роклята. Не искам никой да ме гледа.

Да, беше глупава и детинска постъпка, но все пак не можех просто да си вдигна роклята пред очите на петима мъже. Татко ми не ме е възпитавал така.