Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ти си моята лупа, но аз все още съм Улфрик. Думата ми все още е закон.

— Майната й на твоята дума. Няма да въвлечеш Шери в това само защото си ми ядосан.

Той стисна зъби толкова силно, че мускулите над долната му челюст изпъкнаха.

— И двамата предадоха своите. Сега отиват да поправят грешката си — гласът му беше все така тих, спокоен и предпазлив, сякаш той много се стараеше да се владее. Говореше като човек, който се бои да не се разкрещи.

— Погледни я, Ричард. Тя ще е повече от безполезна. Ще трябва и нея да защитаваме.

Той поклати глава.

— Никога не изоставяй своите, при никакви обстоятелства. Това е закон.

— Законът на глутницата, но тя не е в глутницата.

— Докато си моя лупа, Анита, всичко, което е твое, е и мое.

— Пълни глупости!

Той се усмихна, не, по-скоро се озъби.

— Права си, не всичко ми принадлежи.

Не разбрах веднага какво иска да каже, а след като разбрах, доста се смутих. Но проклета да съм, ако започна да му обяснявам, че друго имах предвид. Самият той знаеше това, просто се опитваше да ме извади от кожата. Майната му!

— Ти ли удари Шери?

Той изведнъж започна да следи много внимателно пътя, но стисна по-силно кормилото. Беше я ударил и не бе във възторг от постъпката си. Аз също не бях.

— Ти искаше да бъда силен. Е, желанието ти се сбъдна.

— Между силен и жесток има разлика, Ричард.

— Така ли? Никога не съм го знаел.

Помислих си, че има предвид мен. Но не можеше да ме накара дълго да се чувствам виновна. Иначе щях да полудея.

— Добре, ако онова, което е твое, е и мое, тогава обратното също е вярно.

Той ме погледна намръщен.

— Какво искаш да кажеш?

Приятно ми беше да виждам изписаното на лицето му смущение. Радвах се, че мога да обърна собствената му логика против самия него. Посвоему аз му бях толкова ядосана, колкото той на мен. Нямах неговите високи морални принципи, но и в канибал не се превръщах. Все пак и аз имах морални принципи.

— Щом ти можеш да принудиш Шери да пътува с нас, тогава аз мога да заповядам на глутницата да защитава Стивън. Мога да им заповядам да правят каквото поискам, за което е достатъчно положението ми на доминант.

— Не — рече той.

— Защо? — попитах.

— Защото аз казвам така.

Засмях се и дори на самата мен смехът ми се стори курвенски.

Той не можа да се сдържи. Развика се от досада и яд, протяжно и зловещо.

— Боже мой, Анита!

— Ако не постигнем незабавно някакъв компромис, ще се разкъсаме един друг — казах аз.

Той отново ме погледна, но вече не с гняв, а едва ли не с тревога.

— Ти спиш с вампира. Няма как да постигнем компромис.

— Ние тримата сме свързани един с друг много отдавна, Ричард. Трябва да намерим начин да живеем заедно.

Той се изсмя.

— Да живеем заедно? Мечтаеш си за дом, в който Жан-Клод е долу в сутерена, а пък аз съм вързан на верига на двора, така ли?

— Не съвсем, но ти трябва да спреш да мразиш себе си.

— Не мразя себе си, а теб.

Поклатих глава.

— Ако беше така, щях да те оставя на мира. Но ти ненавиждаш звяра в себе си, а той и ти сте едно.

Ричард спря джипа пред „Цирка“.

— Пристигнахме — рече, изключи двигателя и в колата настъпи тишина. — Шери може да почака тук.

— Благодаря, Ричард — казах аз.

Той поклати глава.

— Не ми благодари, Анита — после прекара длани по лицето си и поприглади с пръсти косата си. При тези движения мускулите на гърдите и ръцете му изглеждаха най-впечатляващо. Той не осъзнаваше, че и най-простите неща, които правеше, ме вълнуваха. — Не ми благодари.

Ричард излезе от колата.

Казах на Шери да седи тихо и да не си подава главата навън. Не биваше да им се дава повод да я хванат, докато спасяваме останалите. Това би обезсмислило самата цел на пътуването ни.

Зейн я целуна по челото, както се постъпва с малко дете, когато трябва да се успокои. Каза й, че всичко ще е наред и че аз ще успея да спася всички. Господи, дано да се окажеше прав.

Един човек, който явно очакваше Ричард, излезе да го посрещне. Пъхнах ръка в джоба на палтото си и щракнах предпазителя на браунинга, защото познавах човека.

Зейн, който беше съвсем близо до мен, попита:

— Някакви проблеми?

Поклатих глава.

— Здравей, Джамил.

— Здравей, Анита.

На ръст беше около метър и осемдесет. Беше с бяла риза, същата като на Ричард, само че Джамил бе отрязал ръкавите и яката, а също и една ивица плат отпред, така че се виждаше тънката му талия и стегнатите мускули на корема. Бялата риза беше в рязък контраст с тъмнокафявия цвят на кожата. Косата му стигаше до кръста и беше на тънки плитчици с вплетени ярки мъниста. Носеше бял клин и въобще изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от гимнастически салон.